Напускаш войната, но войната не те напуска

В Афганистан Томас Шулце понася войната. Войната обаче не остава в Афганистан. Идва с него, когато се завръща в Германия, промъква се в семейството му, връхлита го нощем.

У дома Шулце сънува военни операции. „Денем не мога да седя на едно място. Непрекъснато усещам безпокойство и напрежение“, разказва 38-годишният войник. „Имам чувството, че нещо от операциите е дошло с мен“, разказва войникът пред Der Spiegel.

От 15 години Шулце е в армията, има пет мисии в чужбина – Босна, Косово и три пъти в Афганистан с по една година между тях.

„Докато бях на мисия, всичко беше окей. При мен беше като раница, която се пълни по малко на всяка мисия. И в един момент душата ми каза: стоп. Раницата вече е твърде пълна. Вече не участвам“.

Това, че Шулце сравнява душата си с раница и може да говори свободно за проблема, е резултат от терапията му. Ако не се бил обърнал към психолозите на армията, последствията от войната щели напълно да разсипят Шулце.

В столицата е горещ юнски ден. За Шулце Афганистан вече е далеч. Гласът му е спокоен, косата му е късо подстригана. С карирана риза и спортен панталон седи във военната болница. Тук старшината най-накрая отново е открил пътя към живота си – 11 месеца след като е напуснал Афганистан.

Шулце страда от ПТСР – посттравматично стресово разстройство. Само от януари до март в германската армия са регистрирани 147 болни от ПТСР. През предходната година тази диагноза е дадена на 466-има войници, почти два пъти повече, отколкото са били през 2008-а, и три пъти повече, отколкото през 2007-а.
 
Симптомите – кошмари, постоянно безпокойство, депресии. Последните случаи идват от Афганистан, казва главният лекар на центъра за терапия в берлинската военна болница Петер Цимерман. Най-често са засегнати войници, които са били в Кундуз: „Там се воюва, обстрелват лагера“.

Това са и сцените, с които е дамгосана паметта на Шулце. Опитва се да разкаже, запъва се, поема си дълбоко въздух, замълчава. Въздишка и молба: „Може ли да говорим по-късно?“

Старшина Шулце е бил навсякъде в Афганистан. „Бях предимно навън. В лагера беше само леглото ми“. Той е опитен войник. Германската армия не може да си позволи да го остави на болестта ПТСР. Тя нама право да си го позволи. „Армията има дълг да се погрижи“, казва Шулце.

Отскоро и политиците се занимават с темата. За няколко месеца е изграден центърът в Берлин, в който се правят изследвания на ПТСР и се лекуват войниците.
 
Болестта сварила Шулце неподготвен. Старшината се информирал, „за да са подготвени момчетата“. После започва да забелязва симптомите в себе си.
 
След първата мисия в Афганистан се справил сам с безпокойството и напрежението. „След 2009 вече беше невъзможно“. През юли се върнал от третата си мисия в Хиндукуш.

„Беше малко странно. Обикновено след мисии успявам сравнително бързо да се интегрирам в семейството си“. Този път обаче било различно. „От януари вече беше с пълна сила. Вече не можех да стоя на едно място“. Към това се прибавят и болки в гърба. „Все едно носиш 100-килограмова раница“.

В работата си е разконцентриран, няма желание да говори с другарите си. Жена му също забелязва промяната. „Бях кисел и неспокоен“. Не отговаря на въпросите й. „Не можех да говоря с жена си. Имаше една преграда, която казваше – не. Просто нямах желания. Празнота и пълна липса на желание.“ Започва да се самообвинява „Трябва да се стегна, трябва да съм твърд, трябва да мога да се боря.“

Ядосва се на себе си: „Други ходят по шест пъти и нищо им няма. Защо аз се скапах след петия път“.
Семейството на Шулце не се отпуска, жена му продължава да дълбае. През пролетта най-накрая се вдига и отива на първия си разговор в центъра за терапия. След четири седмици е настанен за стационарно лечение.