От "тоя, дето се гръмна с ножа" до легенда: 100 години от рождението на Георги Парцалев

Смехът е сериозна работа. Това са думи на великия актьор Георги Парцалев, чиято 100-годишнина празнуваме днес. 

Бъдещата театрална легенда проплаква в 6:00 часа на 16 юни 1925 година в град Левски. 

Като дете той мечтае за сцената, обича да рецитира, да участва във всички училищни тържества, а едва 6-годишен разплаква публиката в ролята на Квазимодо.

В самодейно представление в града Георги Парцалев играе в представление по класическа трагедия и на финала трябва да се самоубие с пищов. Зад кулисите стои реквизиторът на театъра Маринчо и с удар по ламарина трябва да озвучи изстрела. Когато идва финалната сцена, младият актьор опира пищова в слепоочието си и дърпа спусъка, но няма никакъв звук. Дърпа отново втори и трети път, и пак нищо.

Тогава Георги Парцалев грабва от масата нож и се провиква: „Заколвам се.“

Пада на сцената и в този момент се чува чаканият звук от изстрел.

На следващия ден по улиците на родния му град хората му се смеели с репликата: „Ей го тоя, дето се гръмна с ножа.“

Случката му дава да разбере, че може да разсмива публиката. След като завършва гимназия в Плевен, той иска да следва театрално изкуство, но родителите му не разрешават, пише БТА.

„И аз също мислех, че нямам достатъчно данни, нямаше и кой да ме насочи и затова кандидатствах право, зъболекарство и медицина. Приеха ме и трите, бях отличен ученик и останах да следвам медицина. Учих медицината няколко години, но тук, в София, започнах да не излизам от театрите. Старото желание отново се разпали у мен. Включих се в няколко самодейни колектива“, разказва актьорът през 1983 г. пред сп. „Отечество“.

Той играе на сцените на Земеделски народен театър, в читалище „Славянска беседа“, в читалище „Раковски“ и в колектива на фабрика „Пролетарий“.

При една от зимните си ваканции студентът Парцалев се прибира в родния си град, където вече се говори, че е станал лекар. Баща му Иван Парцалев е горд, че синът му е доктор. Неочаквано един ден пред къщата им спира каруца, в която лежи болен мъж, чийто синове го водят на преглед при Георги Парцалев. Той не искал да го лекува с оправданието, че е още първи курс, но баща му настоявал да прегледа пациента. Георги Парцалев се приближил до каруцата, опипал пулса на болния, взрял се в зениците му, измерил температурата, погледнал езика му. 

Тогава казал уверено: „Ще оздравее“.

„Доктор“ Парцалев не взел пари за прегледа, но на другия ден синовете на болния се върнали за благодарност с дамаджана червено вино.

Те му казали: „Благодарим на д-р Парцалев - той толкова много успокои татко, че докато се връщахме, вечна му памет, умря засмян по пътя. Виното е за него.“

На петата година от следването си в Медицинския факултет на Софийския университет Георги Парцалев не записва семестър и прекъсва следването си.

Той е изпратен да отбие военната се служба в Мадан, в трудовашко поделение, което поставя пътни релси в мините. Там Парцалев се запознава с актьора и режисьор Енчо Багаров, с който по-късно стават и партньори на сцената. На третата година от военната служба той се мести в София в Театъра на Строителните войски, където остава на работа до 1955 година. През есента на 1956 г., когато е сформиран Сатиричният театър, Георги Парцалев става част от актьорския състав. На неговата сцена той играе в емблематичните постановки „Михал Мишкоед“, „Големанов“, „Ревизор“, „Смъртта на Тарелкин“, „Суматоха“, „Януари“, „Рейс“, „Баня“ и др. Първата му роля в киното е във филма „Любимец 13“ през 1958 година. Следват „Привързаният балон“, „Кит“, „Петимата от Моби Дик“, „С деца на море“, „Сиромашко лято“, „Два диоптъра далекогледство“, „Тримата от запаса“ и др. 

„Неотдавна отидох на паметника на Сервантес и неговите прочути герои в Мадрид - запалих цигара и завинаги се простих с този образ“, разказва той пред в. „Стандарт“ по повод нереализираната си мечта да изиграе Дон Кихот.

„Мисля, че нося някаква тъга в себе си. И чувствам, че мога да изиграя и драматична, и трагична роля, но не получих тази възможност. Вече ми нямат доверие, а виждам че и публиката не ме иска като такъв герой, името ми и появяването ми е свързано със смях. Един опит направих с Иванка Димитрова в „Играта Джин“ в „Театър 199“ и се убедих още веднъж, че мога да предизвиквам и сълзи“, разказва той пред сп. „Отечество“, цитиран от БТА.

Георги Парцалев умира на 31 октомври 1989 година.  

„Аз се гордея, че съм го познавала. За мен той беше истински аристократ…“, казва Лили Иванова през 2004 година.

Татяна Лолова го описва така: „Черна лъскава коса, блестящи тъмни очи, дълги извити мигли, тънки мустачки, стройна фигура. Елегантно-екстравагантен, сдържан и щедър, чакан, обичан, сияен, мрачен понякога. Изразителни китки, дълги пръсти, обсипани с пръстени. С фрак и със селски потури, център на шумни компании. Никога сам, но самотен. Нежен и груб понякога. Нямаше кътче в България, непосетено от него. Малки, големи зали, поляни и стадиони. Характерен глас. Имитиран, но неповторим. Романтичен. Ярък. Дон Кихот - мечтана роля. Мечтана. Неизиграна. И аз бях до него понякога на сцената и на екрана, на естрадата и в живота на тъжния клоун, който раздаваше смях“. 

А Стоянка Мутафова си спомня: „Бяхме във Видин в една люта зима. Сутринта отиваме на гарата и виждаме опашката на влака, той потеглил. А вечерта имаме представление в София. Какво да правим? А беше страшен лед. Взехме едно такси да гоним гара Димово. Тръгнахме, но влакът тръгнал и от там. Тогава хукнахме по линията. Влакът набрал скорост. Ние се разперихме на линията двамата, влакът можеше да ни смачка. Машинистът погледна през прозореца, първо помисли, че двама души ще се самоубиват. Но изведнъж ни позна и спря влака. Влизаме вътре, а Парцалев ме заблъска: "Видя ли, ма, какво значи да те знаят хората. Кой друг може да спре влака? А ти все се криеш“. Няма да забравя и други негови думи: „Стояно, ти си целуната от Бога. Недей да изтриваш тази целувка“. Благодарна съм за това, защото той първи ме направи популярна.“