Проф. Светослав Овчаров: Странно е как трезвите българи се хвърлят в приключението "княз Фердинанд"

Светослав Овчаров е водещ български режисьор, професор и преподавател в НАТФИЗ, член на Европейската филмова академия. В рамките на фестивала "25 през 2025: История на киното" по идея на Филмаутор във филмотечно кино Одеон са включени три негови исторически филма, на които е режисьор и сценарист. "Стефан Стамболов - съзидателят и съсипателят" и "Врагове" вече бяха показани, следва документалният "Фердинанд Български" в петък, 17 октомври от 18.00 ч. Въведение преди прожекцията в Одеон ще направи Петър Стоянович, професор на историческите науки в БАН.

Светослав Овчаров разказва как случайността го срещна с историческите персонажи, които по-късно ще го превърнат в един от малкото български режисьори на исторически филми. Първата му среща с тях идва през студентските години, когато учителят му Георги Дюлгеров го кани да участва в изследването за игрален филм за Съединението. Заедно с колегата Людмил Тодоров той дори написва част от сценария за сцените, свързани със Сръбско-българската война. Макар проектът да не се реализира, прочетените истории и спомени остават с него и го вдъхновяват да създаде първия си филм „Коста Паница – черти из живота и времето му“ (1986).

Оттогава започва дългият му път в киното. Филмът за Паница отнема две години, следват три години за „Стамболов“ и четири за „Цар Фердинанд“ – девет години, в които тези истории се оформят като своеобразна трилогия. Мащабът на героите и драмата, която ги съпътства, е различен: Паница е луда натура, която жертва всичко за една химерична идея; Стамболов жертва приятеля си в името на държавните интереси; Фердинанд пък жертва Стамболов, като сянката на Паница продължава да го преследва дори след смъртта на убийците.

Към тази трилогия Овчаров добавя и игралния „Залог“ (2005), където същите личности отново са в центъра на действието. С него трите филма добиват почти тетралогична структура, макар режисьорът да избягва да се възприема прекалено сериозно.

Проф. Овчаров, Фердинанд е може би най-сложно изградената ви историческа фигура – интелигентен, но егоцентричен, самотен. Какво открихте у него, което ви изненада, докато снимахте филма?

Идването на Княз Фердинанд в България е дело архислучайно. Стамболов бил поръчал на българските представители, които тръгнали да дирят княз из Европа, да намерят „Княз, ако ще да е от дърво, ако ще да е от камък“. Така и станало, според една от легендите принцът бил открит от нашите делегати в операта, а според по-злостните предания – в локал. Предложението да стане държавен глава на българите било еднакво неочаквано и за двете страни.  Странна работа, как нашият народ, известен със своята трезвост (Алеко нарича народа ни „трезвен до безчувственост“) - така през глава, урбулешката, се хвърлил в приключението наречено княз Фердинанд. Но... така е станало. Нашият консервативен и трезв народ полага съдбата си през стъпките на този човек. Не, че той не е осъзнавал рисковете пред такова приключение – да стане Княз на една страна, която бил в състояние на „студена война“ с Русия. Но приел. В края на краищата вакантните престоли в света по това време не били толкова много, тъй, че честолюбивата му душа не могла да устои. Оттук-нататък между държавен глава и народ ще се преливат комплекси и мании. Ние ще придобием мания за величие, а той ще се обагри с нашата провинциалност. 

Във вашия филм той не е демонизиран, а е човек, погълнат от собствения си образ. Беше ли това умишлено – да се избегне черно-бялата историческа оптика?

Старали сме се да разказваме обективно, да. Тази обективност не ни спира да посочваме слабите страни на персонажа, но и миговете му на възвисяване. Защото и той, като народа ни, има такива моменти. Много съм спорил с хора, които казват, че Фердинанд е донесъл у нас цивилизацията и добрия вкус. Та нима предишният ни владетел - княз Александър, не е бил човек на добрия вкус? Напротив. Щеше ли България да постигне онова, което направи през първите десетилетия на управлението на княз Фердинанд и без него? Убеден съм. Ако на българите се осигури мир и възможност да работят - те могат да постигнат чудеса. Поне в края на 19 и началото на 20 век е така. За днес не съм сигурен. Днес комай никой не иска да работи, а иска всичко „тук, сега и веднага“. Също като нашия тогавашен княз. Тъй че казаното по-горе за преливането на комплекси е в сила и днес. 

Много от зрителите усещат във филма ирония към величието. Смятате ли, че българската история страда от прекалено желание да изглежда героична?

Разбира се, това страдание, за което говорите е хронично. Подхранва го шовинизмът, липсата на образованост, нетърпенето на чуждо мнение, липсата на култура на диалог. Мога да продължа още дълго с изреждането. Голяма част от хората, които се отнасят към историята ни по този начин, не са прочели нито една книжка, нито един истински спомен, нито едно писмо от онова време. Чели са само учебниците си до четвърти клас, от които лъха мухлясалият дух на руската историография.  

Казвате, че сте работили четири години по филма. Какво научихте за себе си през този период?

Четири години са твърде много време, за да бъдат посветени на един филм. Когато го започвах не мислех така, когато го завършвах бях наясно с това, но вече беше късно. Но пък си беше приключение: бях от първите българи, които докоснаха архива на Цар Фердинанд в Станфордския университет. Днес този архив е в България, но тогава да се работи с него беше непосилна задача за изтерзаната ни наука. Трябваше да идеш „на край света“ и да прекараш там месеци в листене на напълно необработения архив. Бяха разбъркани години, адресати, документи на най-различни езици. Лабиринт! Даже предложих на колегите от Института Хувър да им помогна да подредим архива, но те го удариха на чест, кой съм аз та да се бъркам (а може би така е по правилата на архивистиката, де да зная) и го оставиха в тоя му вид. Аз съм непоправим оптимист, когато започвам филм, а краят на работата винаги ме потапя в меланхолия. 

Героите във филмите Ви често са изправени пред трудни решения, които почти винаги се оказват погрешни или с тежки последствия. Какво Ви интересува повече – да покажете историческата реалност, или човешката слабост и изборите, които хората правят?

Преди време показвах на студентите един филм на Братя Маркс от 1935 година. Те много се смяха и заключението им беше: „Брей, преди почти сто години хората също са имали чувство за хумор!“. В първия момент тая констатация ме разсмя, а след това ме натъжи. Преди нас са живели милиони умни, добри, работливи хора, но и също толкова злодеи, мръсници, отцеубийци и продажници. Къде сме ние сред това милионно множество? Това се опитвам да разбера. Ако говорите за важността на избора, то това е моят избор: да представям цялата тази сложност на битието. Няма по-опасно нещо от простите истини, макар че човечеството непрекъснато се стреми към тях. Диктаторите от всички времена и страни предлагат именно това – да вярваме на простите истини. Но изкуството не е територия на диктатурата, а на демокрацията. 

Преди седмица гледахме в кино Одеон „Врагове“, един филм за войната, но без патос и идеологическа поза. Как стигнахте до решението да разкажете войната през тишината, страха и човешкото достойнство?

Отраснал съм с войните. Не, че съм техен съвременник. Но все едно, че съм бил там. Навремето дядо ми изкарал три войни една след друга: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна (която той наричаше „Европейската война“). Дядо се събираше ежедневно със своите набори от войната и те прекарваха часове в спомени. Докато всички стояха край масата, пиеха ракия и белеха ябълки с ножчетата си за мезе, аз стоях скрит под покривката и попивах всичко. Какво говоря – съпреживявах го: над главата ми прелитаха снаряди, усещах студа от окопите, по мен пълзяха въшки „като костенурки“, (така ги определяха дядовите набори). Днес осъзнавам, че дядовите събеседници са послъгвали, преувеличавали, домисляли, но го правеха някак си сладко-забавно-тъжно. Все пак те бяха вградили в тези войни младостта си и естествено си спомняха за нея с оная всепроникваща носталгия по миналото, от която дори камъните омекват. Войната имаше човешко лице. Опитвах се като дете да го запомня, а след това пък да го възпроизведа във филма.

Във филма няма ясни герои и злодеи, хората, които воюват, също и страдат. Това ли е вашият начин да покажете „малката история“ зад „голямата“?

Ако човек познава някакво значително историческо събитие и го „прекарва го през себе си“, неминуемо вкарва собственото си усещане за голямото в „малката“ разказана история. Трудно ми е да отделя себе си като разказвач, от събитията, които пресъздаваме във „Врагове“. Все ми се искаше в една капка да се отразява целия водопад на историята.  Ако гледаш нещо малко достатъчно дълго, то постепенно заема целия хоризонт. Войната не е абстрактно понятие, нали. Сетете се за Йовковия Люцкан от „Последна радост“. За него авторът казва, че (цитирам по памет) „възторжената му душа беше създадена за свърталище на любовта“. Когато Люцкан е убит, умира не само той, умира целият свят на любовта.

Как работихте с актьорите, за да предадат сложността на персонажите?

Ще продължа с литературните паралели. Когато Дебелянов описва мъртвия чужд войник в „Един убит“ казва (пак по памет, извинете ако бъркам): „трепкат плахи и ненужни, с кръв опръскани писма“. Има нежност, има копнеж, им разбиране на другия, на врага, който в края не краищата не е нищо друго освен собствената ти проекция. Убивайки врага, ти убиваш и себе си. Но така е на война, уви. Ние се опитвахме да поставим нашите персонажи в условия максимално близки до онова, което са изпитвали техните прототипи. По време на филма духа ураганен вятър, заля ни потоп, ботушите на актьорите оставаха в лепкавата като туткал земя. Не се искаше много от тях, за да „играят“, всъщност те нищо не играят, те съществуват в този свят, който обстоятелствата и филмът им предложиха. Е, да не пропусна и това, че всички са чудесни актьори, разбира се, няма как без това. Не напразно казват, че добрият кастинг е половината от успеха на един филм. 

„Врагове“ показва войната през личните истории на хората. Какъв е най-важният урок, който смятате, че зрителят може да научи от техните съдби?

Войната е история, която се създава от личните истории на отделните войници и офицери. И тай като всяка война е трагедия, няма как нашите войници да бъдат изключение - съдбата им е трагична. Освен това, убеден съм, че всяка война е една голяма свинщина (дори войните водени за справедливи каузи), в която хората често губят човешкото в себе си.  Много често е прието да се представят събитията по време на военни действия под звук на фанфари (може би, защото открай време по време на битка свирели военни оркестри). Никакви фанфари няма по време на битките: ако има някаква музика в душата на хората, това е звукът на „втората тръба“ – оная, която цитира Вазов в своето „Новото гробище над Сливница“. Тоя повей на смъртта, гласът на отвъдното е онова, което имат в главите си всички по време на битка. Останалото е „от лукавого“. 

Какво беше най-трудното при създаването на атмосферата на фронта – да предадете напрежението, страха или реалността на битките?

Най-много ме е страх винаги от бутафорията: физическата – оная на предметния свят на персонажите, но още повече от бутафорията на общуването, а най-вече от бутафорията на тезите, които се излагат във филмите. Ако човек пропусне който и да е компонент от изброените – бутафорията те изяжда. По света се правят твърде много бутафорни исторически филми. То затова има и такъв под жанр, иронично наречен от колетите на Запад „Мечове и Сандали“ (Swords and Sandals). Не е важното римските войници да са обути в сандали, а какво има в главите  и постъпките им.

Колко историческа достоверност търсите във филмите си – и как балансирате това с художествената свобода?

Интересувам се от достоверността на всяко копче. Едва когато тя бъде постигната, може да говорим за достоверност на взаимоотношенията. Имал съм щастието много филми наред  да работя с отлични художници и с чудесен исторически консултант по костюмите. Специално да го спомена по именно – Александър Въчков.

Вие сте режисьор и преподавател. Какво бихте посъветвали младите режисьори, които искат да правят исторически филми за войната, но без клишета и патос?

Да се правят филми е трудна работа, а исторически филми, почти невъзможно. Казвал съм го на студентите стотици пъти, но никой не се е отказал. Това е достойно за уважение. На младостта е присъща една „градивна наглост“. И слава Богу, че е така.

автор: Нели Жекова