За Народните Будители и потребността ни от пробуждане

Ако се вслушаме в гласа на един ректор от Софийския университет - да имаме будители означавало, че сме били заспали - т.е. обидна квалификация. Какво удивително неразбиране на възрожденския дух, за онова отърсване от догмите, което дори за гений като Ботев изглеждаше непосилно. За да се изрече стихът - сентенция за нашего брата: „Свестните у нас считат за луди!“

Да нямаш нужда от будители - това ще рече да пренебрегнеш дързостта на най-прозорливите хора сред сънародниците си. А очите трябва да бъдат отворени, и „идеалът не е празна работа“, както изповядваше Щастливецът. В Европа това сториха по свой начин ренесансовите пера на Данте, Сервантес, Шекспир... Те доведоха Новото време с духа на свободни личности. Така средновековният човек се отърси от мрака на невежеството.

А ние щяхме ли да вкусим от свободата, ако нямахме Славейков, Вазов, Ботев?

Какво излиза - цял народ е признателен на своите будители, тачи ги, а един професор се срамува от народа си, който имал нужда от събуждане... Следователно той е от друго тесто.

Но да погледнем към нуждата от будители днес. Тя е по-голяма от тази през 19 в. Защото ценностите ни са объркани и подменени. Защото стигнахме до там, че би трябвало да въведем цензура срещу пошлостта. Да станем нетърпими срещу себеотричането. Трябваше ли да дойде Бил Клинтън, за да ни припомни думите на Паисий: „Защо се срамуваш да се наречеш българин?“.

Но как да ги открием водачите днес? Много просто! Истинският будител има нужда от свобода, не от пари. Ето го белега. Друг е въпросът дали нашенецът има такава потребност. Дали преди бунтовете му да се изсипят на улицата, трябва да се проведат вътрешно.

Казват, че понятието „дълг“ днес било съчетано с банка, не с Родина. Че класиката изглежда на младите хора демоде. Че информацията засенчва общата култура... Едно стихче от любим вестник си спомням: „В държавата на патките и златките, на ВИП-персони върло неграмотни, спестете към децата си нападките, че учат не на пълни обороти!“

Не забравихме ли, че едно общество има нужда от примери за подражание. Днес това не са ли уви, опростачването, мутробарокът, славитрифоновщината, чалгоритъмът, бързото забогатяване и гордостта от невежеството. Могат ли бъдещите родители да се докоснат и до друг цивилизационен модел. Освен Кондьо - Моцарт, освен Азис - Любка Рондова, освен силиконови мадони - българките на Майстора.

Наша ли беше максимата: „Ти пари ми дай, аз акъл не ща!“ Но за да ги спастриш тези пари пак се иска от второто...
Не че няма умни хора у нас, но те са избутани зад кулисите. Не умеят да се натрапват и се гнусят от безпардонността на алчните.
Работата на себеутвърждаващата се власт е да ги открие и да ги помоли да носят знамето. Подобна мисия изпълни блестящо Роналд Рейгън. А у нас в изобилие партизанщина. Е, как тогава читавото да надделее?

Когато попитали Чърчил дали има простаци в Англия, той отвърнал: „Разбира се, че има, но от тях нищо не зависи...“
Как тогава у байганьовците, които „просто не умират“ ще откриеш сълза в очите или драскотина в паметта? Нали Достоевски бе писал, че ако няма Бог, тогава всичко е позволено. Как тогава да не тържествува злото, там където доброто спи? И битието определи съзнанието като напълно излишно. Рене Декарт смяташе, че мисленето бележи нашето съществуване, но днес по-сигурен белег би бил друг - дали се срамуваш.
Защо забравихме, че достатъчно богат е тъкмо онзи, които умее да ограничава своите желания? Не става ли духовният ни живот много кратък? Кога най-сетне ще почувстваме нужда от пробуждане? Или забравихме думите на Апостола: „Хайде, байо, да си кажем кривиците, па да вървим напред, ако ще бъдем хора.“

Нали истината ще ни направи свободни. За да се вслушаме в будните и презрем бездушните, за да си върнем нравственото здраве. И тогава нещата ще се случват с лекота. А и всеки отстрани ще забележи, че за качествата на един народ трябва да се съди не по неговите грешки, а по възможността му да ги поправи.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.