ОСТАНА ЛИ КУЛТУРА В НАС ?

       Не само в политиката и в икономиката се осъществяват целите на обществото. Духовният приоритет принадлежи на културата, а с високото и качество се измерва ценноста и качеството на обществения живот. Отдавна вече демокрацията не е носител на такова качество. Навсякъде тя понижава качеството на културата, свеждайки я до понятието „масова”. Тя става по-евтина, по-достъпна, по-разпостранена, по-полезна и пищна по форма. Същевременно се превръща в по-плоска, по-некачествана, некрасива и безстилна. Културата преминава в цивилизация. Демократизацията неизбежно води до цивилизацията. Духовният подем на културата, като че ли принадлежи на миналото, а не на настоещето. Никога не е имало такъв остър конфликт между избрано малцинство и мнозинство, между върховете на културата и нейното средно равнище, както в нашето меркантилно време. Културата е отстъпила от йерархичната си същност и тъй като е критична по устройството си е в мъчителен конфликт със съвременноста и поражда чувство на самота в изявените си представители. В момента тя е средство в политиката и икономиката, превърнала се е в  оръдие за благоденствие на представителите си. Колкото и да се кичат с културата, за представителите на новия ни „елит” тя не представлява истинска ценност.
         Културата и цивилизацията не са едно и също. Културата е родена от култа и това личи от самото и наименование. Изворите и са сакрални. Зачената е край храмовете и е била пряко свързана с религиозния живот. Тя е с благороден призход. Така е било във великите древни култури – античната, средновековната и тази на Ренесанса. Тя е не толкова реалистично, колкото символично изражение на духовния живот и природа. Докато цивилизацията има светски произход и е път от долу на горе. Тя е общо и навред повтарящо се явление. Културата има душа, доката цивилизацията само метод и оръдие. И колкото по-стара е културата, толкова по-значителна и прекрасна е тя. Културата, подобно на религията държи на своята приемственост. В нея няма простащина, няма пренебрежително отношение към миналото. Новата, неотдавна създадена култура се притеснява от това свое положение. Докато цивилизацията държи на новото, на модата и не търси дълбоки корени в миналото. Тя се гордее с постиженията на днешния ден. Всичко в нея е новичко, лъскавичко и често шокиращо. В културата се води борба с разрушителната сила и власт на времето. Тя държи на увековечаването, непрекъснатостта, приемствеността, на силата на художествените творби  и културни паметници. Именно по тази причина е притегателната сила на класическата култура, на древните  цивилизации и непресъхващия интерес към тях. При обиколките из повечето дворци и замъци на европейските монархии, както и в националните музеи се забелязва с просто око неистовия интерес към класическото изкуство и култура на тълпящите се около популярни шедьоври посетители. В същото време залите с експозиции на модерното и обявено за „съвременно” изкуство пустеят. Съвременната цивилизация не гради пирамиди и не държи паметниците и да се запазят векове и хилядолетия. Всичко е бързопреходно при нея. Тя не търси вечност и се примирява със смъртоносния ход на времето. Тя гради всички свои успехи и завоевания  на настоящето. В нея има парвенющина, достигаща и до простащина.

В културата действат две начала. Консервативно, насочено към миналото и поддържащо приемствена връзка с него, както и творческо, насочено към бъдещето и изграждне на новите ценности. Но в културата не може да съществува „революционно” начало. То е враждебно на йерархизма и качеството и. Известни са вредите, нанесени от всички видове революции – социални, „културни” и религиозни върху културните паметници на прежде господстващите политически системи, религии, нации и др. Знаем с каква лекота са разрушавани велики културни и творчески ценности в името на утилитарни и временни цели. Десетилетия се говореше много за „революционна пролетарска” култура, за „социалистически реализъм”. Къде останаха творбите им?  За сега – в музея на тоталитарното изкуство у нас, където почти никой не влиза. Както и в книгите, събиращи прах по лавиците на обществените библиотеки и изхвърлените от личните. Разбра се, че социализма не носи на света нов тип култура. Оказа се, че тя не може да бъде някакъв вид приложение, или допълнение към обществената система. Култура може да се твори едва тогава, когато самата тя се разглежда като основна дейност. Постулата, че културата е  надстройка над материалния, икономическия и обществения живот се оказа дълбоко несъстоятелен.

Демократизацията и социализацията на човешкото общество измества и разрушава висшия културен слой. Без съществуването на такъв слой и уважението към него културата е невъзможна. Това трябва да се осъзнае и от тук да се направят всички неизбежни изводи. Като от парадоксалността на претенциите на „звездата” Азис към театралния режисьор Теди Москов, за приоритета на „чалга културата” към истинската такава. Какво падение...

Всяка култура има периоди на процъфтяване и подем. В началото е варварството, а в края на развитието и упадъка. Варварството и упадъка застрашават културата от две противоположни страни. Всяка култура се изчерпва, пресъхва и запада. Във върховия си период тя се откъсва от основите си, отделя се от жизнените си извори и започва да прецъфтява. Есента на културата е най-прекрасното и изтънчено време. Късните и цветове са трогателно красиви и зрели. В това си време тя постига най-голяма острота на познание и сложност. Но волята за живот и развитие няма вече предишната си сила. В творците нараства недоволството от този свят и стремеж към други, или нови светове. В културата се образува материал за нов свят, ново търсене и ново откровение.

Какво означава криза на културата? Това е осъзнаване на противоречивост и несъизмеримост между култура и битие, между култура и творчество. Че висшите прояви на културата не са ново битие и нов живот. Кризата на културата ясно разкрива, колко жалки и прости са всички вулгарни противопоставяния между „революционното” и „реакционното”, между лявото и дясното. Това противопоставяне е само повърхностно, а в дълбочина остава вечния конфликт между малцинството, което живее с творчеството, духовните търсения, идеи, поезия на живота и мнозинството, което живее с интереси, апетити и прозата на живота. Творческите хора във върховете на културата изживяват истинска неудоволетвореност от дълбоката криза, в която е изпаднала културата. Но хората на масовата култура, или крайно некултурните нямат сетива за този процес. Трагедията и кризата на културата, стремежът на по-добрите, образовани и културни хора  да преминат в по-висше културно състояние, към ново битие, нова земя и ново светоусещане не са аргументи в полза на съвременните културни варвари. 

Културата е необратим път на човека и човечеството. Само във върховете на културата, творческото вдъхновение е в състояние да разкъса веригите, приковаващи я към материалния и временен свят. Две явления излизат извън границите на традиционната култура – светостта и гениалността. Те са най-великите явления на духовната култура, нейните истински двигатели. Човечеството е обречено на културата. Но в него действат и враждебни сили  за проявлението и. Нихилистичното отношение към нея няма оправдание. Висшата култура е достояние на малцина и нужна именно на тях. За средната маса на човечеството е предназначена масовата култура. Именно това говори за йерархичния стрй на културата. Висшите цели на световния и исторически духовен процес са понятни и съществени за малцина. Но на тях се крепи света и историята. В културата има езотерично и екзотерично начало. Понятното само на висшите степени има значение и за тези от низшите степени. Кризата на културата е преди всичко във висшите и проявления. Но тя има световно значение. Отгоре идва духовната вълна към самите низини. Демократичното и революционно разрешение на кризата на културата отдолу е доказана, грандиозна безсмислица. Целите на обществото са подчинени на тези на културата.  Това се осъзнава от творците на културата. Те са изправени пред задачата да претворят културата в ново, по-справедливо и просветено битие. Така стигаме до апогея на културата. Всъщност, нейния апокалипсис...

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg