Един личен ракурс към следизборната нощ

  Именно тази година и на тези избори ми се наложи да се акредитирам за първи път в живота ми като отразяващ изборите в НДК. В ролята на придружител и помощник на колежката от в-к "Либерасион", която бе и специален пратеник за парламентарните избори.
 Подходих със съответното вълнение - вече имах опит от 2007-ма година, когато бях поканена от френското външно министерство да отразявам президентските избори в Страната на петлите. Беше ми останало едно доста хубаво чувство и някак автоматично го проектирах върху това, което очакванията ми рисуваха да се случи в НДК. А и бях особено горда от факта, че едно авторитетно френско издание ме акредитира като собствен журналист наравно с журналистка, отразявала конфликтите в бивша Югославия.
  Всичко мина перфектно до момента, в който трябваше да влезем в Двореца, за да си свършим работата. На последния етаж, където  се помещаваше международният пресцентър, имаше просто едни маси със столчета на полуетажа, без някакво специално оборудване  /като изключим телевизионните студия един етаж по-надолу и щандовете за по-големи медии като БНР, БТА И БНТ в самия център/. Отстрани се мъдреше плазмен екран, а вътре - още два такива, отстрани на столчетата и масата на раздаващите пресконференции победители.  Слава богу, аз си  носех личния телефон, абониран за мрежата.
 - Какво става?, ме попита колежката в един момент.
 Казах й за избирателната активност, без да пропусна да спомена за онези литературни класации, които заливат мрежата в деня на вота. Тя започна да се смее с глас. После обаче каза съвсем сериозно:
 - При нас за това ще отнесеш доста солена глоба.
 Не се появи никой, който, ако не друго, поне да раздаде няколко листа с часовете на евентуални пресконференции.
 Дойде очакваният 8-ми час, сиреч, приключи изборният ден. Информационното затъмнение се отпуши....от телевизионните екрани!
 - Как е възможно хората, които си стоят вкъщи, да са по-информирани от журналистите тук?
 Не намерих логичния отговор, с който да убедя колежката в правотата на медийната стратегия на организаторите и замълчах. Но си спомних как през 2007 година в Международния пресцентър в Париж информацията буквално ни заливаше отвсякъде, имаше изводи за интернет до всеки стол плюс телефони, от които да се обадиш до всяка точка на света. Не споменавам работещите в самия пресцентър, които чакаха най-малкия знак, за да дотичат до теб, ако имаш нужда от тях.
 Колежката ми търсеше и разговаряше предимно с обикновени българи. Особено се интересуваше от това, което те мислят и как виждат проблемите и тяхното решение. И по този повод разговаряхме с хора от циганската махала, с излизащи от изборните секции, с протестиращи.
 Та...г-н Борисов така и не се появи до 22 ч. в НДК. И колежката ми каза:
 - Ами..няма да го чакаме.
  И тръгнахме към изхода. "Блазе ти", ми каза една колежка, която нямаше как да се освободи от задължението си да чака. Както и много други.
 Това е скромният ми разказ, а изводите оставям на вас.