Неделя вечер. Десети ден?

 Да, май това е десетият ден от началото на протестите срещу Орешарски в София и страната. 

Хора има, настроението е добро, но цялата работа е, както казах, захаросана и несериозна. Един приятел правилно ми каза да не се бутам, където не ми е работа. Друг също правилно отбеляза, че ако няколко души метнем домати, може някой провокатор да се набута между нас и да метне камък, а това никой не го иска. Трети просто май разумно прецени, че нещата избиват към глупост и спря да идва. Но аз съм си любопитен, пък и за щастие - има още живи йомсвикинги.

Съжалявам, че е така. Иначе си минахме обичайния маршрут, позабавлявахме се. Малцината по-наивни и непукисти си направихме удоволствието и пак метнахме, каквото искахме, където искахме. На двама-трима души трябва да благодаря за смелостта. Някои ни се смееха, други ни се радваха, трети се възмутиха, но никой нито попречи, нито помогна. Хилав народ. И полицията му е хилава. Само комунистите са с бетонни глави. Това просто не са истински недоволства. Красивите и умните се оказват малко смешни. Добре че са предполагаемо грозните и тъпите, та да продължавам да съм там. Лудите - те да са живи!

Дадоха ми страхотна идея: вместо да вървим часове наред по обичайния маршрут, да тръгнем от Орлов мост към Народното събрание, Ларгото с Министерския съвет и оттам - право към Позитано 20 (и Клементина 8). Тоест да обърнем посоката, да минем по-малко път и пак да покрием всички важни цели. Прекрасна идея, наистина, но няма да стане - все ще има хиляди недоразбрали, ако ще да я публикувам на билбордове из София.

Мисля, че от тези протести спечелих нещо по-хубаво от самите тях. Дали те ще успеят или не - това е въпрос, който постепенно започва да губи привлекателност за мен. Намерих нещо ценно, заради което хем чакам с нетърпение утрешната протестна вечер (колкото и несериозна да е), хем след малко ще си препрочета няколко страници от "Сирано", хем пак прописах нескопосни неща по ученически: