Ще дойде ли нов девети септември?

Едно време се разказваше един много поучителен виц. Големец-комунист се сетил след доста години за майка си, която живеела на село, и я поканил на гости в София.

Посрещнал я на гарата с черната служебна волга, настанил я, женицата се озъртала объркано и започнала до мърмори: „Боже, опази”.

После големецът развел майка си из големия си апартамент в центъра на столицата, бабата пак си повтаряла „Боже, опази”.

На другия ден отишли до новата си вила в Бояна, майката повтаряла същото.

Не издържал синът и се сопнал:

-         Какво все повтаряш  „боже, опази”.

-         Ами да опази бог да не дойде отново Девети септември и да слязат партизаните, че ще ни вземат всичко.

Та този много важен в българската история се натоварва с какво ли не съдържание, а всъщност той е бил до голяма степен Ден на социалния реванш. Да не кажем Ден на отмъщението.

В годините на тоталитаризма от преврат, осъществен от една коалиция, подкрепяна от Съветската армия, 9.09.1944 тодина се превърна в Ден на социалистическата революция. И то под ръководството на другаря Тодор Живков.

Твърде малко специалисти се занимават с кървавите събития неподсредствено след установяването на новата власт. Добре, че има доброволци, които събират спомени, а някои успяват и да ги издадат.

Става дума за едни ито най-страшните, но и поучителни дни в новата българска история. Пред някои епизоди бледнее даже Баташкото клане.

Историците, голяма част от които сътрудници на ДС, не обичат да навлизат в подробности..

Църквата – също управлявана от ченгета, забравя даже за своите жертви.

Водят се спорове колко са убитите и има такива разминавания, като че ли става дума за жертвите от битката при Ахелой.

Доколкото съм запознат със записките на свидетели,  .насилието е не само отмъщение за друго насилие, но много често е резултат от желанието да се отмъсти на богатите и на хората на властта. Не е важно какво си вършил, важното е, че си постигнал повече от ратая, примерно.И ратаят  на 10 септември ти отсича главата по башибозушки.

„Като ги колехме, главите им рипкаха, рипкаха и зяпаха ей така, като на пилета! „ – разказва един от убийците, записан от Надежда Любенова.

Надежда Любенова впрочем е направила за българската история повече, отколкото  половината академици от БАН. Не е лошо човек да намери книгите й, които тя като възрожденски издател разнася от книжарница на книжарница.

Пред картините, които изникват от събраните от нея спомени, кланетата от 1876-а направо бледнеят.

А това се е случило почти вчера – от гледна точка на историята.

Какви са причините?

Можем ли да кажем със сигурност как се е живяло непосредствено преди 1944 година? Дали това са били години на кървав монархофашизъм, както твърдят едни, или години на невиждан просперитет, както ни уверяват други?

И още - без да оневиняваме комунистите, нека не забравяме, че те са били малцинство сред партизаните, че в някои селища, където е имало погроми, даже е нямало партийни организации, че програмата на Отечествения фронт съвсеч не е била комунистическа – в нея няма и дума за експроприация и ликвидиране на частната собственост.

Така че дали част от убийствата без съд и присъда не са били чисто народно дело?

Дело на бедните, на онеправданите, на ощетените от системата? На тези, които винаги сме смятали за движеща сила в историята.

В същото време това са били необразовани и жестоки хора, които не се спират да убиват всеки по-заможен човек – даже, ако това роднина-благодетел, баща на малки деца, попа на селото, интелигента, защото просто има телефон или спи с пижама.

А преди и след убийствата са били нормални хора. Кой е този български ген, който събитията от септември 1944 година са отпушили? И дреме ли той и днес сред много от нас?

Много са неизвестните, много са въпросите и ако продължаваме да ги замитаме, дали утре нов Девети септември ще почука на вратата ни?

Боже, опази.