Спомени за добрия Кенеди

Годишнината от убийството на президента Кенеди ни даде възможност да гледаме по чуждите тв канали интересни документални филми. А може би те са интересни най-вече на онова поколение, което години наред живееше с въпроса „Кой е убил американския президент?” Дали по-младите българи се вълнуват от отговора на този въпрос – никой не знае.

В медиите се появи и нещо като дебат до каква степен българските медии и въобще българската пропаганда са обърналитогава внимание на тази презокеанска история. Тук съм на мнението на Иво Инджев, който макар и дете в деня на убийството, е забелязал пристрастното отношение на нашите тогавашни медии към атентата в Далас.

Обяснението е просто – убийството представяше САЩ в неблагоприятна светлина, като една страна на насилие и беззаконие.

Българската пропаганда отблизо следеше дебата в самите Съединени щати дали става дума за индивидуален акт на Осуалд или за заговор. Ние твърдо поддържахме тезата за заговора на ЦРУ с участието на мафията. В очите на българина мечтаният свободен свят придобиваше зловещи очертания.

Комисията Уорън, която написа доклада с официалната версия за липса на заговор, бе демонизирана, а прокурорът Герисън, който по-късно се опита да обори нейните заключения бе представян като Робин Худ – да не кажем Васил Левски.

Не знам какъв ефект се очакваше от промиването на мозъците ни, но истината е, че лично аз всеки ден очаквах да науча за новите подвизи на окръжния прокурор и все повече намразвах Комисията Уорън и въобще американската държавна администрация. И не ми се искаше да бягам в тази лоша Америка, каквото беше желанието на много мои връстници.

Естествено, при описването личността на Осуалд грижливо се изтриваха подробности около пребивването му в Съветския съюз.

Постепенно образът на Кенеди се митологизираше и се противопоставяше на „лошите” президенти.

Кенеди задължително беше добрият, а Джонсън – лошият. Макар в един по-ранен период същият Кенеди също беше много лош – когато по негово време бе нападната Куба.

Как и защо стана промяната в тона на нашата пропаганда – един въпрос, на който нямаме отговор. Във всеки случай този ход е бил решен много оперативно.

Киркор Папазян, дългогодишен журналист в Радио Пловдив, ми е разказвал следния спомен.

Бил е дежурен в радиото сутринта, когато се оповестява убийството. Дежурството започваше в 5.30 сутринта, редакторът нямаше особени задължения освен едно – ако случайно се окаже, че е умрял важен наш или съветски партиен или държавен ръководител, веднага да смени веселата музика с траурна.

Аз съм бил радиоработник и преди първото дежурство ми показаха лентите с тъжната музика като нещо много важно.

Та по дежурството на Кико от София съобщават за смъртта на американския президент. За съжаление инструкциите с музиката са за български и съветски държавници, за американски президенти няма никакви указания.

Кико обаче съобразява, че за Кенеди в нашите медии напоследък се говори с по-мек тон - може би заради борбата му с расовата сегрегация, с мафията или кой знае защо, и на своя глава сменя естрадата с траурна музика.

Свършва дежурството и Кико започва да чака присъдата. Местното ръководство също тръпне в очакване. Дали не е направена непоправима грешка, дали не идват страшни наказания?

След ден-два „отгоре” идва решението: Киркор Папазян е постъпил правилно!

И така Кенеди стана за българите единственият добър американски президент.

Впрочем, дали днешните политици няма какво да научат от Кенеди - поне от борбата му с расизма?

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.