Европа е напът към бюджетен колапс

С наближаването на коледния сезон на британците, много от нас очакват по-малко удоволствие от яденето на пуйка, отколкото почти сигурната болка от това да ни оскубят перата. На 26 ноември, министърът на финансите от Лейбъристката партия Рейчъл Рийвс ще представи бюджет, който според нея ще бъде доминиран от атака върху портфейлите ни. Спекулира се за бъдещи увеличения на данъка върху доходите, големи удари върху по-заможните, нови данъци върху собствеността и дори евентуален налог върху капиталовите активи, пише колумнистът Макс Хейстингс за Bloomberg.

Това е наложено от черна дупка в публичните финанси на Великобритания, толкова дълбока, че наскоро „Икономист“ заяви, че правителството фалира. Лихвите по дълга поглъщат по-голяма част от държавните приходи, отколкото отбраната, инфраструктурата или образованието. Повече от половината британци вземат повече пари от държавата, отколкото плащат данъци.

Великобритания далеч не е единствената в това затруднено положение. През август германският канцлер Фридрих Мерц прояви смелостта да признае, че разходите за социално подпомагане на страната му са станали непосилни:

„Просто вече не можем да си позволим системата, която имаме днес“, каза той. „Това ще означава болезнени решения. Това ще означава съкращения.“

Франция е страната с най-високи социални разходи в Европа, но гражданите ѝ демонстрират и дори се бунтуват в знак на протест срещу опитите на президента Еманюел Макрон да повиши националната пенсионна възраст от абсурдно ниските 62 години на 64. Премиерът Себастиан Льокорню, изправен пред твърда опозиция както от крайната левица, така и от крайната десница, сега предлага да се спре прилагането на тази скромна мярка до следващите президентски избори, насрочени за 2027 г.

Преди година президентът на Европейската централна банка Кристин Лагард предупреди, че социалните програми на всички големи европейски държави са изложени на риск. Нещата се влошиха, откакто тя говори, но няма признаци, че слабите политически лидери могат да убедят избирателите в императив да се задоволят с по-малко.

В големи части от електората съществува чувство на недоволство, убеждението, че хората са наказвани за престъпления, които не са извършили. Крайнодесните партии се възползват от това, обвинявайки имигрантите в отклоняване на ресурси, които по право принадлежат на местните граждани.

Много от същите сили действат и в САЩ, но публичните финанси на Америка са омекотени от ролята ѝ на доставчик на световна резервна валута и от огромната ѝ икономика, която остава устойчива дори при стреса, породен от настоящата администрация. Американските технологични гиганти генерират ново богатство в мащаб, почти невъобразим.

Никъде на континента няма признаци, че се зараждат съперници на американската „ Великолепна седморка“ , въпреки че сборът от нашите икономики е сравним.

Междувременно германската автомобилна индустрия, която в продължение на десетилетия е движеща сила на просперитета на нацията, се олюлява опасно на фона на високите разходи за труд и скъпата енергия, като последното до голяма степен е следствие от катастрофалните решения на бившия канцлер Ангела Меркел да се откаже от ядрената енергия и да заложи на руския петрол и газ. Европейският бизнес плаща средно двойно по-високи цени за енергия от американската индустрия. Повечето британски компании плащат четири пъти по-високи цени от американските, благодарение на екстравагантните си зелени политики.

Италия е единствената голяма европейска нация, която изглежда се противопоставя на тенденцията към правителствена парализа. Премиерът Джорджия Мелони, някога смятана за крайнодясна пламенна фигура, току-що завърши третата си година на поста, постигнала забележителна степен на стабилност. Разходите по заеми на Италия са намалели, безработицата е намаляла, а данъчните приходи са се увеличили. Фискалният дефицит на страната е намалял наполовина.

Би било погрешно да се преувеличава успехът на Италия, но той вече не се възприема като безнадежден случай. Рейтингът на одобрение на Мелони от 45% е далеч по-висок от този на нейните немски, френски и британски колеги. Автор в италианския вестник Il Tempo гордо казва, че „по същество има ново възприятие за нашата страна, както вътрешно, така и външно“.

Що се отнася до Великобритания, много хора са дълбоко потиснати от перспективата за повишаване на данъците, не само защото те ще навредят на джобовете ни и – още по-лошо – на перспективите на нашите деца и внуци, защото голяма част от събраните пари ще бъдат погълнати или от лихви по дългове, или от безразсъдни социални плащания.

Потресаваща част от нашето население – почти 9,4 милиона – са икономически неактивни, в допълнение към 1,6 милиона безработни, което е общо една пета от населението в трудоспособна възраст. Държавата им плаща, за да не работят. Разбира се, някои са физически увредени или се грижат за инвалиди или възрастни членове на семейството.

Но много от младите, безделни, просто се отказват от това, което бихме нарекли живот, кариера, като членове на обществото, които си плащат за прехраната. Някои от тях страдат от тревожност, която ги прави неспособни да работят ежедневен труд - повече от 800 000 души повече са без работа, отколкото през 2019 г., поради тези предполагаеми здравословни проблеми.

Очевидната неспособност на което и да е британско правителство да се справи с тези безумни числа, да намали държавните помощи за безделие, да подобри застоялата национална производителност, тревожи всеки, който размишлява върху нашето икономическо бъдеще. Последователните консервативни министър-председатели не направиха нищо ефективно между 2010 и 2024 г. Лейбъристите са в по-лошо положение. Депутатите на премиера Киър Стармър в парламента гласуват против всички съкращения на социалните помощи или ги убиват, като заплашват да го направят.

Много от тези законодатели, левичари, които изглеждат некомпетентни, настояват правителството да продължи да разклаща паричното дърво, за да подкрепя по-незаможните, като налага наказателни данъци на онези, които те наричат ​​„богатите“, включително голяма част от британската средна класа. До степен, която учудва онези от нас, които вярваха, че Лейбъристката партия завинаги е изоставила тежкото си социалистическо минало, когато Тони Блеър стана министър-председател през 1997 г., класовата война се завръща.

Катастрофално погрешно е да се третират държавните социални помощи и здравеопазване като абсолютни, неограничени права, които не налагат никаква отговорност на индивида да допринася, дори само чрез извършване на ежедневна работа и плащане на данъци. Но националните лидери в цяла Европа изглежда не са в състояние да обяснят това откровено; ограничаването на данъчното облагане става толкова високо, че обезкуражава работата.

Мерц беше прав, когато каза на германците, че икономическото им производство вече не може да поддържа социалните им разходи, и същото важи и за голяма част от останалата част на Европа. Предизвикателството пред нашите лидери е да кажат тези истини на избирателите, които не желаят да ги чуят.

Марио Драги, бившият италиански премиер и президент на ЕЦБ, отдавна заяви, че всеки голям политик в Европа знае какво трябва да се направи, за да се възстанови здравият разум в публичните финанси, но никой не знае как да бъде преизбран след това. Това все още е така. Малцина от нас във Великобритания вярват, че бюджетът този месец ще поеме смислен ангажимент за намаляване на размера на публичните средства, отпускани на десетки милиони хора.

Вместо това, слаб канцлер в слабо правителство ще прегърне мекия вариант. Тя ще вземе повече пари от работещите, за да угоди на тези, които не работят. И Великобритания, както голяма част от Европа, ще продължи да върви по икономически път, който в крайна сметка води до разруха.