Едни дванадесет години...

Едни млади хора красяха фоайето на сградата,която до днес бе тяхно училище.За последен път.По лицата им бе изписано смесеното чувство на очакваното щастие и неочакваната тъга.Изпод всяка усмивка,надничаше сбогуването,изпод всеки щастлив поглед,напираха сълзи.

Едни дванадесет години бяха извървели своя път.И спираха тук.Бяха изрисували с малката си ръка радостта от хубавите и незабравими мигове,огорчението от разочарованието,сбъднатите и несбъднати мечти.Те бяха учили на невъзможното,бяха преминали през изпитанията,които сами създаваха,бяха оставили своя отпечатък у всеки един.И сега,когато и последният ден от тези дванадесет години изтичаше като пясък между пръстите,едно училище казваше ‘Сбогом’’.То бе прегърнало като майка  своите завършващи деца,бе ги хванало за ръка,бе ги гледало години наред и в тези часове ги изпращаше завинаги.Да,неговите деца,никога повече нямаше се облягат на помъдрелите му от времето стени.Нямаше да тичат по безкрайните му коридори,нямаше да рисуват по дървените му чинове.Те вече нямаше да преписват тайно,да бягат от час,да правят изненади някому.Нямаше виковете им повече да огласяват класните стаи.Едни дванадесет години бяха пораснали.Бяха подготвили своите ученици за живота в който няма шестици,а успехи.Няма двойки,а грешки.Няма забележки,а поуки,превръщащи се в опит.Там навън,нямаше бягство от час,а бягство от отговорности.Липсваха пищови,защото нямаше тестове,а изпитания.Нямаше клас.Нямаше класна.Нямаше учители.Имаше много хора,които чакаха да ги  срещнем.Някой щяха да останат просто минувачи,други познати,с трети щяхме да споделим живота си.И няма да бъде лесно,но нима прекраните часове над учебника не научиха,че трябва изборът да бъде трънлив,защото именно зад него се крие смисълът.

Едни млади хора красяха фоайето на сградата,която до днес бе тяхно училище.Да,за последен път...Едни дванадесет години излетяха през отворената врата и оставиха само купчина спомени и очи отправени към бъдещето.