някой натякна или каза спокойно само,
че в миналото няма чар, че съм само аз,
който в миналото наднича тъй, не просто през рамо.
Че прогресът е ключът, че миналото е назаде,
назаде далече, и застинало е там.
Че полза няма, нито прогрес, да гледам стените стари,
разкрития там няма, а само бих станал за срам.
Ала как да му отвърна, че новостта,
не почитам, а всъщност тъжа,
как да излъжа,
когато пред мен виждам само проклетата нова суета?
Как е било преди, а как е сега,
срамно е в наши дни, тъй да говоря,
ала как да възпея аз новостта,
когато тя нищо добро за човека не ще да стори?
Миналото хвана моите очи,
миналото само с чар ги задържа.
А новостта сякаш с чужди ги смени,
и нито чар, нито с угода бих го приел просто така.
Та нека да е жалко, нека да е срамно,
но по миналото няма как възхитата си да измия,
как сме живели, а как сме сега - просто твърде е странно,
и не мога миналото пак просто тъй да го убия.
Не мога, гостът благ за мене е странен.
Красотата му моите очи в плен не хвана,
а и да беше, отново така щеше да си остане,
в миналото вторачен завинаги щях пак да остана.