Спонтанно

Един суров зимен ден, ама от най лютите, ни в клин, ни в ръкав, се появих на този свят.

Първата ми изява беше да изрева и да покажа лошия си нрав. Трябваше да се постарая да се харесам на младите си и неопитни родители. Аз обаче направих точно обратното. Ужасих ги. Гледаха ме объракани, мислейки си за остатъка на дните, които трябва да прекарат в моята приятна компания.

Аз ги харесах. Даже много. Веднага разбрах, че съм важна за тях и че мога да ги манипулирам. А с рева си им показах кой е сигналът за тревога. Забелязах, че всеки път като го чуеха,  се надпреварваха да ми угаждат. Реших, че са достатъчно интелигентни и ще успея да ги възпитам. Беше ми забавно като ги гледах тичайки между биберони, пелени, работа, пране, гладене и моя отвратителен рев. Мислех си, че това ги забавлява.

Аз бях щастливо и свободно бебе.

Един ден всичко се промени. Чух думата възпитание. Какво ли е? Сигурно някоя нова глезотийка.

Скоро разбрах какво е- един товар, който се строполи на крехките ми плещи. Сбогом, свободна воля! А бе, те не са ли чували за Права на Детето?

От някъде се появи и дневен режим. Искам на Свободен режим!

Започнаха да се отнасят зле с мен. Трябваше да се храня само с полезни и подходящи за възрастта ми храни. Искам Чипс, моля!

Трябваше да ходя чиста и изкъпана. Мразя водата! Мокра е!

А това сресване на нежната ми детска косица... Аз съм хипи! Оставете ме!

Ненавиждах тия вечно огладени спретнати дрешки, с които не можех да се търкулна на воля в пепелта. Искам да правя сандвичи от кал!

Наложиха ми и отговорности- да си сгъвам и подреждам дрехите, да си измивам чинийката, да поливам цветята.

Ама защо? Нали си имаме щатна майка!

Колкото повече растях, толкова по- сложен ставаше живота ми.

Наред с възпитанието, се появи и образованието. Още една тухла в стената.

Имайте милост бе, хора!

С времето, взе, че ми хареса. Учението, де. Служеше ми за оправдание, когато трябваше да вложа труд. Произнасях важно: Имам да уча!

Само че номерът скоро бе разбит тотално. Който не работи, не трябва да яде...

...Дълга история...

...Те успяха. Сега, освен че ям- работя яко, уча се до колкото мога (от другите и от грешките си), изпълнявам най-приятното и отговорно задължение- да бъда майка на вече доста отраснали синове.

Греша, както грешат понякога всички родители, мислейки че правят най- доброто.

Но най- важна е Любовта. Тая любов която е над всичко, огряваща дома ми като слънчев лъч, всепрощаваща, търпелива, искрена, създаваща уют и взимно доверие.

Обичам ви, деца мои!