На къде тече реката

... и да, в този свят хората виждат „много възможности”, но в тях липсва качество, „виждат” нещо на място където го няма. Какъв е смисълът от тези „много възможности” тогава ? Скъпоценност са малкото възможности, в който си жив, дишаш, пулсиращ.

Не мога да спра да се дивя на щуращината на нашия човешки вид. Това което наблюдавам постоянно в хората около себе е удивително. Говоря за всеки, обърнете внимание какво правим с най-големите си страхове. Ама, най-големите страхове. Минаваме винаги с миши стъпки и отдалече край тях, всяка мисъл свързана с тях ужасява. Ако някой говори за нашия „страх” ни става неприятен. Бягаме през глава, стремим се да сме винаги поне на 100 км. от нашите страхове. Обаче, те ни дебнат в нощта, в утрото, зад мислите който не очакваме... Нашия най-голям страх може да няма никаква допирна точка с реалността разбира се, но той е там, жив. И идва най-интересното ! Проследете как уж бягайки, предприемаме едно или друго действие което ни тласка точно към сбъдването на “най-големия ни страх”. Идва ден в който сме толкова уморени от треперене и скимтене пред огромната сянка на този страх, че най-накрая тръгваме на “самоубииствена” мисия. Никой не може да ни спре, нито близки, нито приятели, нито мъдри хора. Изпъваме платната на кораба си, насочваме носа му към курс „най-големия ни страх”, подлагаме гърба му на бързия и силен вятър и с 300 възела се забучваме в сърцевината на най-страшното, в бурята, сред огромните вълни и „тъмните води”. Удивително нали. Ние сме тези който сбъдваме „най-големия си страх”. Винаги. Уникални сме ...

Но помнете ...
често, когато сме уверени, че „падаме”, се издигаме.
a когато се губим, се оказваме на по-красиво място.