Колекционерски страсти и емоции

17.04.2013 | 11:06 ч. Обновена: 20.09.2025 | 15:25 ч. 0

Екип на Dnes

КОЛЕКЦИОНЕРСКИ ЕМОЦИИ

Тъй като зная цената на времето, веднага искам да ви ориентирам, че тук няма да стане въобще дума за колекционери на коне, автомобили, оръжие и други едри играчки. Ще поговорим „на крак” за монети (нумизматика), пощенски марки (филателия) и значки. Е, за овкусяване на този кратък разказ може да засегнем и други сфери на колекционерството, но още не зная кои. Може и да наруша горната клетва. Ще видим...

Колко пъти да ви казвам, че най-хубавите ми 10 години бяха в Каршияка в Пловдив. Баща ми купи стара турска къща с двор от главния инженер на Пловдив, който се преселвал в София. Като студент се плеснах по челото, че това ще е моят професор по приложна геодезия – проф. Кирил Груев. Обадих му се, а той рече, че баща ми навремето бил много добро момче. Четох за неговия изпит като побъркан, но не ми писа повече от четири. Предавам на татко (Нали съм стара клюкарка!) какво е казал професорът за него, а той направи оня характерен тик с главата от щастливото сирашко детство и ми отговори: „Как няма да съм бил добро момче, като продадох всичко на село, за да му платя един милион лева и още връщам на чичо ти и леля ти!”

Ще кажете, уж авторът, т.е. аз, обеща да е делови, а накъде се отплесна! Каквото и да направиш или кажеш на тоя свят, мисля, непременно има връзка с миналите дела и думи. Баща ми събра приятели (Бил е на 27 години тогава.) и започнаха разкопки в двора. А в него имаше руини от някакви каменни сгради. От турско ли, от римско или тракийско време, един Господ знае. Но съм сигурен, че епиграфски паметници не са намерили. Подредиха много кубици дялан камък, продадоха го и татко успя да си купи отново шевна машина, крачна, „Пфаф”. Предишната я беше продал да досъбере милиона. След време намерих в двора една дебела сребърна монетка, от едната страна с младежка глава, а от другата с редица от коне в колесници, готови да препуснат напред. Оттогава се запалих и започнах да събирам монети. Гарантирам, че татко не е намерил съкровище. Иначе нямаше да гладуваме и той щеше да си купи ново колело, вместо да събира части на старо: рамка от „Гьоринг”, а каплите, калници, педали, контра и всички останали части бяха от „Мифа” и „Мьове”.

Значи от 7-8 годишна възраст, та до 23-24 направих една прилична колекция с много сребърни монети: с лика на Фердинанд, цар Борис трети и други. Едногодишният ми син обаче се разболя, жена ми – още студентка, аз – с някаква мижава заплата на новоизлюпил се инженер, но научих къде е Нумизматичното дружество (Беше на „Гурко”, срещу Кукления театър.), един чичко с мека шапка ме заведе в салона на Централната поща (Да не любопитствали другите!), попита ме колко пари струват лекарствата, даде ми коректно до стотинка казаната от мен сума и, без да бърза, си напълни джобовете със звънтящите монети. Аз не знаех, че трябва да се увиват в хартийки или слагат в пликчета – затова звънтяха... След година-две започнах работа в Археологическия и дишах спокойно, че съм се отървал от тази страст, несъвместима с институтските интереси. Не се съмнявайте в думите ми. Скоро заминах за Либия и оттам, ако имах малко повече акъл, можех да си купя колкото искам златни монети.

О-о, само това ли? Бях и филателист. Отглеждах зайчета, продавах ги, отделях стотинки и от закуската и купувах от един съученик серии марки – единични и карета. Обясни ми, че дядо му имал пълна стая с купища цели листове марки. Ку-пи-ща! Така успях да събера всички български до Девети септември. Нямах само обърнатата конница. Честна дума. Сторих си обаче мерак по едно време за фотоапарат, дадох марките на родния ми чичо, който живееше в Карлови Вари, но си идваше лятно време и ми носеше гумени топки. Той пък дал класьора на един антиквар, а оня ми пратил стар фотоапарат „Агфа” 9 х 13, плосък, с мех. Да, но филмите бяха скъпи! Оставих фотоапарата в Оказионния магазин до Халите в Пловдив (Вече имах паспорт!) и с парите си купих руски часовник „Победа”. Баща ми нямаше часовник, но аз имах! Докато един ден нещо го ядосах (Да не си син на сирак!), той ми свали часовника от ръката и с несправедливите думи „Аз часовник ще му купувам!” го изтряска с все сила в стената. Часовникът „Победа” се блъсна, търкулна се на леглото, а оттам спря в краката му. Татко го вдигна, доближи го до ухото си, рече „Я-а, той още цъка...” и пак го удари в стената. Явно, този път е млъкнал, защото ми го върна, аз се връцнах кръвно обиден и избягах от къщи. И къде ще отида? Беше неделя. Отидох чак на Царския остров. Пловдивчани знаят къде е. Знаят също, че там има и гора. Аз закрачих из гората, обмисляйки следващите си стъпки на протест, и... насмалко да настъпя няколко змии, увити на кълбо. Ах, как шаваха! Още ги виждам. Каква марка бяха – смоци или пепелянки – не знам, но реших, че това е предупреждение – още съм малък да се откъсна от дома на баща си. Затова, когато завърших в София, не се върнах в Пловдив.

Да свършим с моите колекционерски превъплъщения с нещо приятно. След като свърши учебната година, през която бях дружинен председател (Вече разказах как ме качиха на един стол, а аз се заклех пред всички, че ще водя дружината на училище „Христо Ге Данов” все напред и напред.) ме изпратиха на Международен пионерски лагер край Варна. Помня, че преди да дойдат пионерите от ГДР, една австрийска кака с дълги коси и много лунички по лицето беше много нежна с мен. Но когато дойдоха чистичките и спретнатите момчета и момичета от ГДР, каката ме заряза – вече имаше с кого да си говори на германски.

В лагера правехме разни сбирки: от миди, от водорасли, знам ли още от какво. Тогава именно се пристрастих към събирането на значки. Децата от другите пионерски отряди ни подканяха да си разменяме, но ние не бяхме заредени с български. Ей, това е да носиш името Петър! Отвреме-навреме ти хрумват завидни идеи. Вечер пускаха музика: казачок, полка, мазурка и други танцувални ритми, на които не знаех ни името, ни как се танцуват. Но се сетих, че ако на сутринта отида на този прашен дансинг, ще си намеря безброй изпогубени значки. Така и стана. Беше време, когато се кичех като коледно дърво. Сега са в една мукавяна кутия, т.е. още ги пазя. Сигурно са в Калофер.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.