Пет години след смъртта му: Какъв беше Дейвид Боуи за най-близките до него?

През годините Дейвид Боуи казва на своите приятели и колеги, че има две нереализирани цели: да направи джаз албум и да напише мюзикъл. Когато успява да ги изпълни през 2015 г., криейки тежка тайна и с дълбоко чувство за спешност, това беше предупреждение, че дните му са преброени.

"Дейвид дойде да види "Лазар" в откриващата вечер в Ню Йорк - 7 декември 2015 г. Малко повече от месец по-късно той почина", казва Робърт Фокс, продуцент на мюзикъла на Боуи за извънземен алкохолик, който не може да умре, докато не се върне в своя планета, която е вдъхновена от романа на Уолтър Тевис от 1963 г. "Човекът, който падна на земята".

"Отнема години да сглобиш един мюзикъл, но през декември 2014 г. направихме петдневна работилница, за да видим дали имаме нещо, а в началото на 2015 г. Дейвид каза на Иво ван Хоув, режисьорът на Лазар, че е тежко болен. Щеше да се подложи на тежко лечение, така че не искаше да мислим, че е дезертирал. Той  искаше мюзикълът да е готов до края на годината. Беше ясно, че преди това е имал рак и болестта се е завърнала. Времето беше срещу нас", разказва Фокс пред The Times.

По същото време Боуи работи върху Blackstar - странният си, експериментален албум, в който се говори за всичко - от смъртността до възхода на Изида и собственото му многостранно минало. "Той вярваше, че има още един албум в себе си", казва дългогодишният продуцент на Боуи Тони Висконти, опровергавайки широко разпространеното твърдение, че Blackstar е последното му послание към света. "Ето защо смъртта му беше пълен шок. Знаех, че е болен, но не мислех, че ще бъде толкова бързо. Имаше слухове, че е болен, когато направихме The Next Day няколко години по-рано, но не беше. Той просто се криеше."

Боуи умира на 10 януари 2016 г. и в съответствие с волята му е кремиран в Ню Джърси, преди прахът му да бъде разпръснат на будистка церемония в Бали. Оттогава са изминали пет години, което напомня не само за Five Years, модлинската песен за края на света, която открива The Rise and Fall of Ziggy Stardust, но и за продължаващото наследство на най-вдъхновяващата рок звезда на всички времена.

Има и ще има безброй книги, трибют концерти и документални филми. Състоянието на Боуи, възлизащо на 100 милиона долара, управлявано от неговия бизнес мениджър Бил Зисблат и неговия адвокат Пади Графтън Грийн и контролирано с минимално участие от вдовицата му Иман и сина му Дънкан Джоунс, притежава каталога и издава случайни песни и box set изданията, като същевременно свежда до минимум по-нататъшното използване на наследството му. Не се планира да се продават правата върху песните на Боуи, както се случи с Боб Дилън и Нийл Йънг.

А сега, от апокалиптичните видения на Diamond Dogs през 1974 г. до смъртоносните отражения на Blackstar, работата на Боуи изглежда по-актуална от всякога.

"Дейвид винаги бе предвидлив", казва Фокс. "Току-що гледах интервю на BBC от 1999 г., когато той прогнозира, че въздействието на интернет върху обществото, както добро, така и лошо, ще бъде невъобразимо. Сигурен съм, че той знаеше, че стриймингът ще е актуален, преди всички останали да го осъзнаят. Ако сега беше жив, той нямаше да напише албум за COVID-19 и локдауна, защото никога не се вдъхновяваше от нещо, което е близо до върха на носа му."

Какъв всъщност беше Боуи?

През 1967 г., взимайки назаем идеи от художника на мима Линдзи Кемп, първия вокалист на Pink Floyd  Сид Барет и актьора/автор на песни Антъни Нюли, той създава дебютния си албум с продуцента Майк Вернон. "Спомням си, че си мислех "Това е наистина странен запис", казва Върнън. "Виждах, че Боуи е специален. Помислих си: "Ако успеем да измислим песен, която показва тази странност, този човек ще стигне далеч."

Но Боуи не стига никъде през следващите няколко години. Едва когато той започва да създава своите алтер егота, кариерата му тръгва нагоре. "Чудех се дали да се опитам да бъда себе си", каза самият той. "Или, ако не можех да се справя с това, ще е много по-лесно да бъда някой друг."

Това доведе до появата на Ziggy Stardust. "Когато го срещнах за пръв път, той имаше дълга коса, тениска с дъга, червен рипсен панталон, сини обувки с червени звезди, които беше нарисувал върху себе си, и духът на някого, който се е запътил съм славата", спомня си барабанистът му Уди Уудманси. "Не бях срещал много хора с такава амбиция. Той не се хранеше правилно и винаги хващаше грип, така че бихте си помислили, че ще все ще отмени концерт, но никога не го направи. Шоуто трябваше да продължи."

Иги Поп работи за първи път с Боуи през 1971 г., когато продуцира Иги и третия и последен албум на Stooges, Raw Power (издаден през 1973 г.). А в края на седемдесетте двамата се местят в Берлин, където пишат някои от най-добрите си творби. "Това беше тих период, фокусиран върху привидната задача.", казва Поп през 2019 г. "Със Stooges в Англия беше, "Откъде можем да вземем хамбургер?" А с Боуи в Берлин ходихме по клубове и изпивахме по няколко питиета. Правихме нещата, които правят повечето момчета на тази възраст."

"Срещнах го в клуб в Ню Йорк, наречен Continental. Дейвид беше сам в задната част на залата и пиеше портокалов сок", спомня си Нил Роджърс от Chic, който си сътрудничи с Боуи през 1983 г. в Let’s Dance. "За да разберем как да се  сработим посещавахме  музеи и къщи на хора с обширни колекции от записи. За мое учудване харесахме много едни и същи неща: авангарден джаз като Сесил Тейлър и Ерик Долфи, музика на биг бенд, ранен рок’н’рол. Супер успехът на Let’s Dance го накара да се почувства странно, но дълбоко в себе си всички изпълнители искат да докоснат колкото се може повече хора. Той определено искаше Let’s Dance да бъде хит."

Фокс среща Боуи на парти през 1973 г., но не го опознава чак до средата на деветдесетте, когато първият продуцира много пиеси в Ню Йорк, а вторият се премества в града по времето, когато кариерата му не върви добре. След като участва във филма на Николас Рьог от 1976 г. "Човекът, който падна на земята", Боуи се сдобива с правата върху романа на Тевис. През 2013 г. по време на пътуване до Лондон с Иман и дъщеря им Лекси, за да види изложбата "Дейвид Боуи", той предлага на Фокс идеята да превърне историята си за извънземно, отхвърлено от родината му, в мюзикъл.

През по-голямата част от кариерата си Боуи беше воден от безпощадност. Именно това му позволява да преминава през толкова много приятелства, музиканти и сътрудници, без да бъде възпрепятстван от чувства или лоялност. И все пак в късния си период, Боуи е "щедър към времето си и за някой толкова талантлив човек е прекалено скромен" "Никога не съм виждал дивота в него. Видях човек в със способността да ви успокои. Не гледаше хората от високо. Той беше там, за да намери положителното", разказва Фокс.

Отвъд близкото семейство на музиканта, Фокс беше един от последните хора, които виждат Боуи жив. Два дни след откриването на "Лазар" в Нюйоркската театрална работилница, избран не само заради рисковата си история извън Бродуей, но и защото е бил близо до дома на Боуи в Долен Манхатън, Дейвид казва на Фокс, че е развълнуван от шоуто и че ако то се играе в Лондон, не трябва да е на Уест Енд, а някъде извън утъпканата пътека като Брикстън или Шепърдс Буш.

На 9 декември 2015 г. Фокс получава обаждане от дългогодишния асистент на Боуи Коко Шваб.

"Коко ми каза да имам гъвкав график, в случай че Дейвид е готов да ме види", спомня си той. "Отидох до дома му и останах само 15-20 минути, защото той се умори. Не изглеждаше в добро здраве, но беше заобиколен от книги. Той все още беше гладен за знания и никога не бихте разбрали от ентусиазма му или от начина, по който той обсъждаше бъдещето на Лазар, че е на път да умре. Бихте си помислили, че планира да продължи завинаги."

Пет години след смъртта на Боуи влиянието му се очертава над живота ни повече от всякога. Бихте могли да твърдите, че той е постигнал тази крайна цел - да живее вечно. Но може би не трябва да го обожествяваме или да го приемаме твърде на сериозно. В документалния филм на Франсис Уейтели "Боуи: Последните пет години"  режисьорът го пита с какво би искал да бъде запомнен.

"Бих искал хората да вярват, че имах наистина страхотни прически..."