Ако Европейският съюз е силен, това благо или зло е за Русия?

Майските избори за Европарламент са събитие, все още далечно от политическа гледна точка. Почти два месеца преди тях обаче става нещо интересно в руската интелектуална общност. Една след друга излизат статии, според които евроскептиците не са приятели на Русия, а съществуването на здрав ЕС е по-скоро благо, отколкото зло за страната ни. Понякога столичната интелигенция у нас сякаш е още по-загрижена за съдбата на европейския проект от самите жители на страните-членки, пише Алексей Фененко, "Независимая газета".

Да си представим за миг, че евроскептиците излязат прави. Печелят изборите за Европарламент. Това подсилва нагласите против ЕС в отделните страни. През идните 10 години още три-четири държави, следвайки британския пример, напускат общността. И тя се разпада на регионални подблокове или просто се превръща в комплекс от национални държави. Това не е най-вероятният сценарий, но е напълно възможен. Затова нека се замислим още днес какво би донесла на Русия евентуалната дезинтеграция на Евросъюза.

Разпадането на ЕС ще означава крах за светогледа на цяла прослойка политици и експерти в Русия. Излезе ли несполучлив европейският проект, ще ги притиснат с разни въпроси - "Какви ни ги разправяхте години наред?".

Спомнете си колко трудно бе за левите политици в Европа да отговарят на подобни въпроси след разпадането на Съветския съюз.

В практическата политика се очертава друг проблем. Вместо Евросъюза ще видим Европа на националните държави или Европа на малките блокове, сиреч на великите сили. И както сочи опитът от разпадането на СССР, ренационализацията може да протече в срок, рекорден от гледище на историята. Но за да разберем каква ще е картината след ЕС, трябва да преценим какви задачи решава той.

Първо - държи Германия в рамките на единната атлантическа (по-точно евроатлантическа) система. Нещо, което бе споменал още държавният секретар Джордж Маршал през 1947 г.: в интерес на САЩ е да съществува по-скоро единна и не много силна Европа, а не силна и самостоятелна Германия.

Европейците може да наричат федералната република локомотив на Европа, но четири спирачки блокират движението на този "локомотив". Московският договор от 1990 г. остави в сила ред ограничения на суверенитета й, включително невъзможността да настоява за изтегляне на чуждите войски от своята територия. (Москва изтегли своите през 1994 г. по собствено желание.)

Евросъюзът включва голям брой малки и средни страни, които могат да блокират неудобни за американците решения на ФРГ. Налага се Берлин да съгласува стъпките си с брюкселската бюрокрация. Накрая, Германия няма легална възможност да промени своите граници, сиреч да получи нови ресурси.

Второ, ЕС фиксира като трайни и неизменни ред граници в Европа. В Западна Европа - конфигурацията, формирана в резултат на Втората световна война, в Източна - след разпадането на социалистическата общност, в Южна - след балканските войни от 90-те. Днес няма легални начини те да бъдат променени в рамките на ЕС. При това не се взема предвид въпросът защо тъкмо границите от 1991 или 2008 г. трябва да се разглеждат като нова норма за вечни времена. Те представляват ценност, защото така са решили Вашингтон и Брюксел. (Лицемерно изглежда тук позоваването на Хелзинкското споразумение от 1975 г. - границите, очертани в него, не съществуват в този вид след разпадането на СССР и на Югославия.)

Трето, ЕС отслабва националните държави в полза на наднационални структури. Общността подкрепя идеята за пряко представителство на отделни региони (като Бавария) в Брюксел. Евросъюзът активно се намесва в отношенията на държавите с регионите им. Той работи по програма за създаване на трансгранични региони, където хората от граничните области могат да общуват пряко помежду си, получавайки икономически изгоди.

Пропагандираните от ЕС космополитически ценности обективно отслабват патриотизма сред населението на всяка страна, с което до голяма степен блокират възможността й да стане по-силна. Брюксел веднага посреща всяко искане да се формира силна национална армия с вълна от обвинения - едва ли не в неофашизъм, а в съответната страна се надигат, грижовно покровителствани от ЕС, било феминистки, било екологически, било левичарски движения.

Дезинтеграцията на ЕС ще отприщи всички тези сили. Тя ще "ренационализира" мисленето на елитите и може би ще предизвика вълна от национално-териториални конфликти. Днешната конфигурация на границите далеч не задоволява всички: да си припомним сепаратизма във Фландрия и Каталуния, унгарския проблем, замразените гранични спорове между Полша и Литва, Германия и Полша, Чехия и Полша, Унгария и Румъния, България и Гърция . . . Може да се отрича наличието на тези болезнени точки, както упорито прави ЕС. Сериозна криза в Евросъюза най-вероятно ще детонира тези неразрешени проблеми, както стана у нас по време на перестройката.

В ЕС вече се открояват няколко подблока: Вишеградската четворка (Полша, Чехия, Унгария и Словакия), френско-британският тандем (обвързан с Ланкастърските споразумения от 2010 г.), старият Бенелюкс и опитите на Италия да формира подблок в Средиземно море. Какво ще прави Германия при дезинтеграция на ЕС? Отговорът е очевиден: ще създава свой подблок с лоялни към нея страни от Централна Европа. Това за пореден път ще подсили имперската идея в Германия - макар и на нов етап от развитието. С други думи, вместо "слабата, но единна" Европа ще се появи онова, което е плашело Маршал - силна и самостоятелна Германия, с възроден стремеж да си върне цялостния суверенитет.

За Русия в този сценарий има безспорни позитиви. Разпадане на ЕС ще означава свада между страните от НАТО, сиреч отслабване на американското влияние в Европа. Което ще отвори за Москва възможност да преговаря с членките на НАТО поотделно, да разшири пространството за маневри на своята дипломация.

Но има и тревожни моменти. Разпадането на ЕС няма задължително да предизвика и разпадане на НАТО. Напротив, САЩ може да изиграят ролята на арбитър между европейските подблокове. И американците да сключат наново алианс с по-силната вече Германия на антируска основа.

Досегашната европейска политика на Русия се градеше на предпоставката, че в Европа може реално да ни се противопоставят само американските сили. Появата на силна германска армия, подпомогната от слабите макар войски на източноевропейците, може да промени ситуацията. В средата на 90-те част от руските експерти споделяха мнението, че стане ли по-силна, Германия неизбежно ще влезе в конфликт със САЩ. Реалността излезе различна. Събрала нови сили, Германия се нареди сред инициаторите на натовското разширяване в източна посока (включително чрез "Източното партньорство") и на санкциите срещу Москва. Стана ясно, че Вашингтон и Берлин може да не влязат в конфликт, а да си сътрудничат на антируска основа. Затова, обсъждайки сценария с разпадане на ЕС, не бива да забравяме и риска Русия да се сдобие с нови противници на Запад.
 

/БТА/