"Негодна" за майка: нямаш ли съпруг, нямаш право и на дете

Загуба и копнеж. Това изпитва Лорна Рийд всеки ден през целия си съзнателен живот.

Не минава дори ден жената да не мисли за дъщеря си – едно перфектно бебе с руса коса, което е принудена да даде за осиновяване, пише „Дейли мейл“.

В един пролетен ден през 1969 г., когато бебето Роуан е на шест седмици, Лорна се подписва под отказа от майчинство.

Направила го по една единствена причина – тя е самотна майка, която няма право да отглежда детето си без съпруг.

Макар да ни се струва немислимо днес, жената увива в одеалце синеокото си бебе и не го вижда повече.

Лорна е на 23, когато забременява от преподавател 11 години по-възрастен от нея.

"Бях уведомена от монахини в родилния дом, да не кърмя, за да не я обичам. Разбира се, това бе абсолютно мъчение. Когато я оставих се разплаках. И оттогава съм чувствам празна, сякаш част от мен липсва“, разказва историята си Лорна.

Когато Роуан е на осем месеца я осиновяват. Осиновителите й изпращат анонимно снимка на малкото бебе. Лорна започва да мисли за рожбата си всеки ден. Не може да се оттърве от чувството, че е изневерила на себе си.

Всеки път на рождения й ден пали свещ и плаче.

Днес Лорна е на 69, работи като автор и литературен консултант в Западен Лондон и никога не се решава да има друго дете.

Тя е една от около половин милион неомъжено майки във Великобритания, които между 50-те и 80-те години са маркирани като „непочтени“, а обществото ги заклеймява като негодни за майки. Те са бременни, но нямат съпрузи, затова не могат да отгледат рожбата си.

Отказван им е достъп до жилища, родителите им са тормозени от религиозни групи и социални работници.

В продължение на четири десетилетия, Лорна живее под бремето на загубата и мълчаливо и стоически живее без дъщеря си.

Години по-късно тя се присъединява към огромната група жени, които търсят справедливост и искат правителството да им се извини за принудителните осиновявания.

Движението за извинение е основано от Вероника Смит. То се бори енергично през годините за да получи извинение за срамното деяние.

Самата Вероника е принудена да изостави бебето си седмица след раждането. Според нея обаче, едно извинение не ще изкупи травмата на неомъжените заклеймени жени.

"Бях извършила смъртен грях в очите на Католическата църква и никога нямаше да отида в рая", разказва Вероника. Тя забременява случайно от краткотрайни отношения със Сам, който не се жени за нея.

Скриват я в католически хостел в Южен Лондон. Строга, коригираща институция, която я кара да мие подовете, за да изкупи греха си.

Подобно на всички други неомъжени майки в хостела, тя трябвало да плете шапки, ботушки и якета за бебето, което ще предаде в ръцете на друг.

Тя обаче не се отказва. След години, каналите за комуникация, отказани на жените през 60-те години, се отварят.

Намира дъщеря си, която е отгледана от щастливо семейство, емигрирало в Канада. Но отношенията с дъщеря, която е напълно непозната се оказват трудни. Много време й пише писма, но без резултат.

Един ден на вратата й се появява Катрин, изоставеното момиче, но с дете на ръце.

За нея Вероника е „другата майка“, а за внучка си е „другата баба“. Но и това й стига след дългите години чакане на любов и прошка.