Да си чужденец в Истанбул

По време на фестивала „Цветята на Корана”  може да видим филмът на Аманда Бърел „Истории от Бейоглу”.

Авторката е водещ журналист в „Ал Джазира”, в момента работи в турския клон на телевизионния канал.

Завършила е история в университета в Кеймбридж. До 2003-та отразява събитията в Близкия Изток за Би Би Си, работи в две от най-гледаните предавания на канала “Timewatch” и “Pyramid”.

През последните 10 години снима документални филми в различни точки на планетата – Индия, Йемен, Перу, Босна, Бутан, Бангладеш, Япония… Владее турски, италиански, френски, хинди, урду и арабски.

Дни преди премиерата на „Истории от Бейоглу” в София, Аманда Бърел остави за час поредния репортаж за „Ал Джазира” и отговори на въпросите на организаторите на фестивала от „Позор”.

Какво е да си чужденец в Истанбул?

Истанбул е град с богато наследство, изградено върху изобилието на различни общности, култури, етноси и религии, превърнали го от векове в свой роден дом. Трудно мога да се почувствам като чужденец тук и всъщност, за мен това е място, където се чувствам като у дома. Турците по природа са много гостоприемни, приветливи хора и е трудно да не се чувстваш добре дошъл и да не създадеш приятелства. Сега говоря добре турски, а това ми отваря врати и ми помага да се почувствам част от града. В същото време, усещането и духът на града са много по-различни от родния ми град - Лондон, често се сблъсквам с нови неща и се наслаждавам на усещането, което получавам от откриването им.

Какво ви доведе за първи път в Истанбул?

За първи път дойдох в Истанбул преди 15 години на евтина и приятна почивка в последната минута с един приятел. Бяхме го планирали предварително до известна степен – достъпно е, времето е прекрасно, можеш лесно да съчетаеш посещение на исторически паметници с излежаване по плажовете. Освен това Турция беше първата мюсюлманска страна, в която отидох в момент, когато започвах да се интересувам от исляма. Не бях подготвена за огромното въздействие, което той щеше да окаже върху мен - буквално се влюбих в него.

Как подбрахте хората, през чийто поглед да представите живота в Бейоглу?

Намирането на подходящите хората, които да се включват във филма, беше един от ключовите въпроси, с които се сблъсках, защото нямах реална история, която да проследя, нямаше основно събитие или сюжетна линия. Исках да направя филм, който отразява разнообразието и колорита, които може да се открие в Бейоглу, навлизайки в живота на различни художници от квартала. Попитах човека, който се занимава с проучванията и асистент-продуцента, които работеха с мен върху по-задълбочено проучване на възможните персонажи и тогава се запознах с доста от хората лично, преди да ги пресея в селекцията.

Търсех хора, които не само са сладкодумни и интересни, но и са част от богатството на живота в Бейоглу, чиито животи са всяка едно малко парче от по-голямата история на квартала. Така аз бях наясно, че искам да намеря някой, който може да хвърли светлина върху славните дни на Бейоглу през 50-те години на миналия век. Когато един приятел ми каза за Хабиб, ми прозвуча така, сякаш той ще свърши работа. Когато го срещнах, веднага разбрах, че е бил прав. Аз винаги мисля задълбочено и рационално, за това кое е правилно за филма, но вътрешният инстинкт е от ключово значение.

Лесно ли беше да убедите всеки един от тях да застане пред камерата?

Беше лесно да убедя хората да кажат “Да” да се снимат, но да ги убедя да се снимат толкова време, колкото ми беше необходимо на мен, беше много по-трудно. Изследователските документални филми са голяма рядкост в Турция. Хората очакват от мен да направя просто интервю с тях и с това да се приключи. Но моята цел беше да съживя района, като се запозная с героите на филма и затова исках да ги заснема в по-личен план в продължение на няколко дни. В крайна сметка, повечето хора бяха щастливи да ги снимат по-дълго време и се радваха на снимачния процес.

Споделете за някое интересно място в Бейолу, което остава далеч от погледите на любопитните туристи.

Бейоглу е пълен с очарователни места и продължавам дори да откривам нови. Рибният пазар до моста Галата е едно от любимите ми места, където можете да хапнете прясна риба и да гледате залеза над хоризонта на Истанбул, както и танцуващите светлини във водата през нощта. Кафе „Бабел” на улица „Турнаджъбашъ” е едно от местата в града, където те приветстват най-топло, заедно с вкусна храна от Антакия и разнообразна музика. „Хамам ага” е малка турска баня, в която се чувстваш все едно притежаваш свой собствен хамам, защото обикновено, когато отидеш там тя е празна. И Кримската църква е един оазис в пустите задни улички, а градина й е дом на различни видове птици.

Пътувате по света и снимате филми. Била сте в Индия, Бангладеш, Непал, Бутан, Йемен, Мароко, Зимбабве… Разкажете за някои любопитни случки по време на пътешествията ви.

Имам голям късмет, че съм ходила на толкова много прекрасни места и имам толкова много случки от пътуванията из тях. Не съм сигурна откъде да започна. Няма да забравя Коледата на 2008 г., когато правех филм за изборите в Бангладеш за Би Би Си. На Бъдни вечер операторът падна в мръсна канавка до коленете, в бедняшкия квартал в който снимахме. Прекарахме Коледа на една сватба, с танци по покривите на Бангладеш. На следващия ден изнесох реч на урду на предизборен митинг пред 500 души. На сцената ме качи един политик, когото бях снимала в мой материал. Подозирам, че той беше се пробвал да ме използва като стръв за изборите. Появяването ми там беше причина за заглавия по местните вестници на следващия ден, но за щастие това не повлия върху резултата от гласуването.

Над какво работите в момента?

Сега правя нещо, което въпреки, че е свързано с документалните филми, е много по-различно от това, което правя обикновено. Ръководя вътрешния документален отдел на новия канал „Ал Джазира” за Турция. Ще бъда изпълнителен продуцент на филмите на други хора, ще ръководя и ще организирам отдела. Също така продуцирам, режисирам и представям поредица от кратки репортажи за екологичните решения, наречени "Earthrise" за англоезичния канал на "Ал Джазира".