След великолепното откриване на Джаз+ фестивала с концертите на Улф Вакениус и Лоран де Вилд, в понеделник се състоя концертът-акцент в тазгодишната програма – на великолепния тромпетист – Томаш Станко. „

Сравняван с Майлс Дейвис, с много награди и вероятно – със запазено място в повечето джаз-енциклопедии, той просто разцепи мрака и ни подари толкова силно изживяване, че да го запомним. Защото Томаш Станко със сигурност се е докоснал до вечността и си е извоювал ясто в нея.

Организаторите казаха, че го чакат от 30 години да дойде в България, което значи, че в залата е имало и хора, които са се изкефили далеч повече от мен. Аз даже не съм била родена, когато е поставено началото на чакането, но пък ми стана странно как съм живяла без да чуя такъв джаз наживо – все едно от съвършен култов запис на нещо, което няма как да бъде забравено.

И макар, че този джаз не е точно моят стил, той не се подлага на анализ. Аз по-скоро го почувствах, пропътувах и затова тази статия са ограничените ми лични асоциации. Които съвсем не бяха неприятни...

Джазът на Томаш Станко е като флуид, като дъжд, който прелива от една тема в друга, от едно усещане в друго. Хармоничен, маленхоличен, съкровен, с acid и chill – усещане. Той като поезия те води между думите, между тоновете и значенията. Има го и в тишината, в паузите, наситени с очакване за продължение и за безкрайност.

Започва първата композиция. Водещ в основната схема е тромпетът. Започва семпла тема и Станко ни повежда към съзнанието си. Мелодията бавно тръгва нагоре, музикантите те изчакват и ти ги следваш хипнотизиран. На моменти танцуват по петолинието и ти ги губиш за няколко кратки мига, но след това отново простата хармонична мелодия ти подава ръка и не те оставя да се загубиш. За първи път от много време не чувам джаза като отделни иструменти (обикновено така го слушам).

Втората композиция също започва с тихи стъпки. След това обаче се разгръща, полудява, мята се насам-натам, водещ е басът, пианото дрънчи в разходки от черно до бяло. Темата все повече се разгръща, става все по-богата, огромна и залата трудно побира звуците, за да завърши в един изчистен, прав и гениален тон, който остава отворен нататък.

Музиката на Томаш Станко е привлекателна и примамлива, набира скорост, тяга и точно когато очакваш че ще продъни колоните, че ще избухне, се прибира и всичко започва отначало. Здравословното напрежение, което на пръв поглед изглежда несъвместимо с нежността и меланхолията, всъщност е част тях. Както тихата сила винаги има кратки и силни проблясъци – и сред спокойната мелодия на Томаш Станко често има високи тонове, с ясен, бляскав звук и ярък цвят.

Нататък концертът звучи като нощен спомен за детството. Началото на третата композиция ми напомни точно за това – високи тонове, изсвирени на пиано, напомнят мелодия на висяща над детско креватче играчка. Лъкът тихо върви по контрабаса като вятъра навън, барабаните тихо туптят в ритъм със затихващата играчка, и топлата тема, която започва тромпетът, е песента, която те води към вълшебния Сънчоленд.

След това подхващат боса нова – развива се, сменят се солиращите инструменти, но над цялата музика свети тромпетът. Музикантите са около Томаш Станко и когато той солира, те физически и музикално го обграждат, допълват, правят го стабилен в полета му.

Следващата композиция е кръгова, върти се около един абсолютно прав тон на баса, около който танцуват и се надпреварват пианото и тромпетът, барабаните и пианото, тромпетът и барабаните.

Емоционално музиката на триото и музиканта започва отвътре и се излива навън, след това следва погледа и се рее далеч, докато отново не се върне вътре в теб и те промени за няколкото минути, в които сте заедно.

И като стана дума за срещата, ми се струва неслучаен изборът на много по-млади музиканти за триото на Томаш Станко. Той свири с тях, вероятно за да го провокират и отвеждат в нови посоки. Пианистът Марцин Вашилевски, басистът Славомир Куркиевич и барабанистът Михал Мицкиевич бяха адски подвижни, следваха се един друг и за нас (предполагам и за самия Станко) беше адски интересно да ги наблюдаваме – как тръгват, как се отпускат в солото, как следят другия, как се напрягат в момента на изчакване, преди да влезеш с пълната увереност, че си в правилната посока на музициране на другия.

Накрая, след един бис и много ръкопляскнания, концертът свърши. Но никой не го усети – всички си тръгнаха, хванали по един последен собствен тон от композиция и продължили музиката в главата си...

Имаш мнение? Сподели го!

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase