Филмът Металика

Вече и да си бил там, и да не си бил, знаеш какво се е случило на концерта на Металика. 

Въпреки това се преструвам, че днес е сутринта след концерта, аз не съм била зашеметена през последните няколко дни, в които не исках да разкажа за петък вечер дори на най-близките си.

Защото имах нужда да осъзная и монтирам филма, който ми се случи и чак тогава да го излъча.

Сега мисля, че е готов.

Пускам махалото, чувствате се отпуснати, правим още един скок във времето...

3,2,1...

25 юли е, петък, някъде по обяд.

Тръгвам си от работа по-рано и по пътя от вратата на редакцията до колата през главата ми минават странни изречения, като  "денят на концерта на Металика, когато ме блъсна кола", или "денят на концерта на Металика, когато колата ми не запали".

Толкова години съм го чакала, че денят ми става нещо като сакрален, незабравим и от страх да не остане в спомените ми с нещо гадно, пресичам много по-внимателно и оставям колата да загрява с минута повече.

30 минути по-късно. В колата дънят стари песни на Групата, а на всяко кръстовище ми се иска да размахам билета в очите на хората.

Не го правя. Вместо това паркирам близо до стадиона и с бързи крачки се запътвам нататък.

16.00 часа. Влизам. Изключвам си телефона. Сядам в кафенето на стадиона.

Поръчвам си кафе и наблюдавам малките и големи групички, които вървят по Канала – някои превъзбуден и крещящи, други – по-спокойни и уравоновесени.

Установявам, че официалното метълско облекло вече се е променило – униформата е просто черна фланелка на Металика.

Сещам се как в един ден, преди години, продадох всичките си суичъри на Металика с всички албуми на един непознат. Няколко часа по-рано Киро се шегува, че ако ги бях запазила, щях да идвам с различен албум на гърба всеки ден преди концерта в чест на гостуването им.

Към 17.00 часа вече се схващам в кафенето, а очите ми са се препълнили с човешки лица. Влизам на стадиона. Идеята е да съм на малко по-спокойно място и избирам една от ложите в А-сектор.

Запасявам се с бира, опъвам белите листи за писане и започвам да съзерцавам как стадионът се пълни, как хората около мен потропват нервно на музиката, която звучи (влязох точно на "Chop Suey" на System of a Down).

За много от тях изглежда този концерт не е нищо особено. До мен даже чувам реплика, че "Най-лошото е, че 90% от тези хора слушат чалга всеки ден". Замислям се.

Впоследствие решавам, че и да е вярно, все едно – където и да се местех по време на концерта, около мен имаше поне 10 човека, които знаеха всички песни наизуст...

18.00 часа. На сцената излизат Sword. Не съм ги слушала преди, но приятно ме очароват – те са съвършената първа подгряваща банда – чисти рифове, прави акорди, хармонична музика между метъл и рок, за текстовете не знам, защото озвучаването беше малко кофти.

Сценичното им поведение ми напомни ранни записи от концерти на самите Металика, даже имаха и нещо като техен кавър.

19.00 Down. Познавам немалко хора, които искаха да видят Фил Анселмо (Pantera) почти толкова, колкото Металика. Страхотно надградиха Sword с по-тежки и оплетени рифове, и мазен легат бас, който се движи нагоре по грифа, като настроението и нетърпението на тълпата.

Малко по-добро озвучаване и многократно повече ръце в ритъм във въздуха с пръсти в характерния знак на метъла. Ритмично викане, предизвикано от ударите на касата между песните.

Супер силен старт и не толкова силни последни 10 минути, 45-минутната подгрявка на Down ми дойде идеално, събуждащо и повдигащо, а съм сигурна, че за много от техните фенове обещанието да се върнат за самостоятелен концерт е било истинска радост.

Вечерта върви по план, организацията или това, което аз видях от нея, е близка до съвършенството. Толкова ми е приятно, че решавам да се доверя, че хората са по принцип добри и си оставям чантата на абсолютно непознати, за да чакам 40 минути за тоалетна.

Връщам се в 21.00. Тълпата вече избухва с викове поне за 10-ти път, вече е почти тъмно. 

Изведнъж прожекторите, сочещи към сцената, загасват.

Началните акорди на  "Ecstasy Of Gold" – интро, което ни хвърля в екстаз.

Когато всички следачи се насочват към излизащите на сцената членове на бандата обаче, стадионът тотално избухва.

Усещането е несравнимо, настръхваш, крещиш с всичка сила, всички около теб крещят, шумът е невъобразим, всички едновременно гледат към огромната сцена и е нещо като масов оргазъм, щастие, което те задушава и сякаш някой друг вика вместо теб с твоя глас.

Колегата сравни преживяването с масовата емпатия на футболен мач и най-вероятно има нещо общо.

Толкова години от живота ти си слушал тази група, гледал си ги веднъж и това е бил големият взрив на шоу-бизнеса у нас (Металика в Пловдив със сигурност е най-грандиозното музикално събитие на 90-те), а сега те се пред теб отново. Наистина се загубваш, а енергията на стадиона е просто взривяваща.

Като стана дума за Пловдив – осъзнах колко много неща са се променили – там, препълненият стадион събра истинските метъли, онези с дългите коси, кожените дрехи и грима, които тогава все още масово се възприемаха нормално, като част от добре позната субкултура.

В петък образите и крайните проявления на стила почти отсъстваха – куфеенето беше рядка гледка, а пого дори не стана.

На баладите запалките отдавна са заместени от телефони и като цяло класиката в жанра вече е заменена от щастливи фенове, които крещят, пляскат, свирят и се кефят, но някак по-вътрешно, предпочитат вместо да се поблъскат да покрепят бандата с аплодименти и пеене.

Металика свириха над 2 часа, вероятно вече си чул, че изпълниха почти цялата класика на творчеството си.

Цялата първа част прекарах в А-сектор, а до мен беше една компания от здрави едри мъже, които скачаха и знаеха всички песни, и плакаха от радост, и скандираха и бяха толкова щастливи, че заразиха всички наоколо да пляскат и да махат с ръце с една идея по-ентусиазирано.

Колкото до бандата – те все още го могат, това е ясно, още в първите 10 минути бяха потни и превъзбудени, Джеймс Хетфийлд имаше разположени поне 7 микрофона на стойки на двете нива на сцената и постоянно тичаше между тях, както и Кърк и Робърт.

Забиха жестоко, озвучаването им, макар да беше малко по-лошо от очакването, все пак се чуваше, а сценичното им поведение успя да вдигне публиката допълнително, макар да не ми се вярваше, че има накъде.

Във втората половина на концерта наистина не издържах и от А-сектор се преместих без особени трудности в първите редове на фронт-стейджа. Изключително се израдвах, че публиката не се изкефи на "Nothing Else matters" повече, отколкото на тежките, истински хитове.

Изпаднах в еуфория, докато виждах с очите си Джеймс Хетфийлд и чувах как около мен 50 човека пеят в един глас с него "One", докато около нас гърмят обичайните пиро-ефекти, напомнящи на шрапнели в ритъма на парчето.

Никой не усети дъжда, малко си тръгнаха преди бисовете – всички искаха да изживеят докрай концерта – до последния акорд на "Seek and Destroy" и до окачането на българското знаме върху барабаните.

Накрая си спомних какво ми каза Велина преди няколко месеца: "Металика и след 40 години да дойдат, ако са живи поколенията, които са израснали с тях, пак ще напълнят стадионите".

Металика. Концертът на годината.

Сега ще броя до три, ще щракна и ще се събудите....

1,2,3...

Още от мен