Митове, военно чудо, слава... Проф. Веселин Янчев за съдбоносната Сръбско-българска война

На 12 септември в Одеон от 18:00 часа в кино „Одеон“ ще бъде показана историческата драма „Имало една война“, която ще даде старт на есенното издание на фестивала „25 през 2025: История на кино“. Прожекцията е с вход свободен.

Филмът „Имало една война“ е създаден по сценарий на Влади Киров, режисьор е Анри Кулев, с оператор Светла Ганева и оригинална музика от Любомир Денев. В главните роли участват Луиза Григорова-Макариев, Иван Бърнев, Владислав Виолинов, Филип Аврамов, Севар Иванов, Самуел Финци, Бен Крос, София Ская, Волфрам Кох, Любомир Петкашев, Емил Котев, Валери Марков, Цветан Алексиев, Здравко Москов, Пламен Велинов, Сава Пиперов, Цветан Пейчев, Красимир Доков и Асен Кукушев.

Филмът е посветен Сръбско-българската война от 1885 г. след Съединението. Кратък, но решаващ 14-дневен конфликт, който променя съдбата на младото българско княжество. След нарушаването на несправедливия Берлински договор, разпокъсал страната на три части, Княжество България и Източна Румелия се обединяват без чужда намеса. Очаквайки нападение от Османската империя, българските войски са разположени на южната граница. В това време, без повод и подтиквано от чужди сили, сръбското правителство напада. С безпрецедентен поход във военната история – 40-хилядната армия на полковник Николаев изминава 300 километра за по-малко от две денонощия. България постига една от най-славните си победи.

Историкът проф. Веселин Янчев ще запознае зрителите с историческия контекст на войната и с достоверността на събитията във филма. Проф. д-р Веселин Янчев е български историк и преподавател по нова българска история във Факултета по история на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1993-1999 г. той работи в Националния център за военна история, където е старши научен сътрудник I-ва степен по проблемите на военната политика до Втората световна война. Има дългогодишни изследвания в областта на военната, политическата и институционалната история на България след Освобождението, с акцент върху армията, обществения ред и вътрешната сигурност между 1878 и 1945 г.

Проф. Янчев, Сърбия обявява война на България – но чия е реално инициативата, на сръбския крал Милан или зад него стои Австро-Унгария, кой подстрекава Белград?

Тезата за това, че Австро-Унгария подтиква Сърбия към война с България, е може би преобладаваща или утвърдена в българската историография и в публичното пространство. Факт е, че Сърбия има много мотиви, за да обяви тази война – стремежа към териториално разширение, стремежа към утвърждаване на властта на крал Милан, старите претенции, които има още по време на Руско-турската война.

И в тази ситуация, в която наистина се преразпределя фактически територията на Балканския полуостров за пореден път, в която се нарушава статуквото на Балканите и то от България, Сърбия решава, че моментът е подходящ и тя също да получи някакъв дял, някаква плячка от случващото се на Балканите.

Доколкото Австро-Унгария има съюзен договор със Сърбия и участва в превъоръжаването на сръбската армия, логично е да се търси някаква подкрепа от нейна страна за сръбската агресия. Но това, което съм гледал като документи и това, което съвременната историография обяснява, е, че всъщност Австро-Унгария се опитва по някакъв начин да не допусне война на Балканите между Сърбия и България. Опитва се да спре авантюрата на крал Милан, но се оказва, че не е в състояние. В крайна сметка отговорността остава върху сръбския крал и върху сръбската армия за хода на войната.

Разбира се, можем да търсим скритите мотиви от гледна гледна точка на това, че една сръбска намеса би върнала статуквото на Балканите и би облекчило отношенията между вечните претендентки Австро-Унгария и Русия за влияние върху региона.

А защо никой не е очаквал, че България ще издържи на това неочаквано нападение?

Българската армия е създадена през 1878 година. Тя е млада армия. До 9 септември 1885 година фактически висшето командване на армията се намира в руски ръце – военният министър и руските офицери заемат висшите постове в българската армия. След 9 септември българската армия остава без висше командване, без опитни командири. Тя е без боен опит, за разлика от сръбската армия, която има опит поне в последните години от две войни с Османската империя, която е и много по-стара като създаване, организация и въоръжение.

Още повече, че българската армия е разположена в основната си част на границата с Османската империя, откъдето се очаква евентуално турско настъпление за защита на към Пловдив и на София. Така че, сумарно и логично погледнато, Сърбия има много предимства в тази война и затова очакването е било, че тя бързо ще пречупи българската армия.

Исторически обосновано ли е да се вярва на слуховете, че Батенберг се е изплашил и едва ли не го е очаквал кораб в Русе, или това е по-късно появила се легенда?

Има всякакви легенди. Мисля, че това са интерпретации на неговите неприятели, най-вече на Русия. Изключително изгодно, чисто пропагандно, е да се създаде образът на страхливия, на непостоянния, на колебаещия се, на неспособния български княз, защото това оправдава и по-нататъшните действия срещу него и делегитимира правото му да остане на българския престол.

Моите наблюдения, моите впечатления от дълги години, изследвайки въпроси, свързани с ролята на княз Александър и с армията, не потвърждават това, или поне аз не съм попадал на такива преки сведения. Просто има различни обстоятелства, всяко от които се използва срещу княз Александър. Има дискусии, обсъждания на въпроса къде да бъде спряна сръбската армия – дали на Сливнишката позиция, дали при Ихтиман. Твърди се, че княз Александър настоява за Ихтиман, което издава по-отстъпчива позиция, но в крайна сметка решението е боевете да се водят на Сливнишката позиция.

Има едно негово връщане от фронта в София. Това е във връзка със сведения, които пристигат, че през Трън сръбската армия настъпва и може да се озове в тила на българските войски при Сливница и да завладее София. Това е причината княз Александър да пристигне в столицата – за да наблюдава какво се случва и да разбере каква е реалната ситуация.

Манифестът за обявяване на войната, позицията му по време на войната, прякото му участие във военните операции, неотлъчното му присъствие сред войниците и офицерите, позицията му по воденето на преговорите по искането на Германия, Австро-Унгария и Русия за спиране на войната – не свидетелстват за това, че той има някакви колебания или някакви скрити планове или втори намерения за воденето на тази война и за нейния изход.

Вижте, княз Александър е офицер по образование и по призвание. Армията е неговият приоритет. Абсолютно наясно е, че контролът върху армията и, разбира се, върху офицерството, дава възможност на владетеля да утвърди своите позиции в управлението на страната и да работи в интерес на националните дела, в интерес на Съединението.

Това, което много малко се знае или е малко популярно, е, че от момента, в който пристига в България, княз Александър води една много последователна, много смела, понякога дори дръзка политика за отвоюване на българската армия. Защото българската армия се намира изцяло под руски контрол – от момента на своето създаване. И не само държавният глава, който по дефиниция и по конституция е върховен главнокомандващ, но и Министерският съвет, и Народното събрание фактически нямат никакъв контрол върху армията.

А как може да се използва един такъв най-важен, най-силов инструмент на държавата, какъвто е армията, ако фактически тя се контролира и командва от чужди офицери – било то и руски? Така че проблемът е много сериозен. И мисля, че именно тук се крие нежеланието тези проблеми да бъдат изкарвани на преден план, да бъдат направени публично достояние, защото по някакъв начин накърняват образа на „освободителката“ Русия, защото изграждането на нейния позитивен образ десетилетия наред беше приоритет и на българската политика и на българската историография.

Самият марш-маньовър ли е чудото на войната?

Ако се опрем отново на фактите – българското командване и политическото ръководство са наясно, че Сърбия готви някаква провокация или война срещу България. Предварително е създаден т.нар. Западен корпус – там има около 30 000 войници, което не е малко. Избрана е Сливница като пункт, в който ще се води решаващото сражение. Започва изграждането на защитни укрепления.

Да, има някаква подготовка. Да, факт е и го споменахме, че голяма част от българската армия се намира на южната граница, тъй като се е очаквало евентуално турско настъпление. И когато Сърбия обявява война и нахлува на българска територия, тази войска трябва да бъде прехвърлена от Южна България на север и на запад.

Факт е, че в изключително кратки срокове този маньовър, този марш се извършва от българската войска. До Вакарел те пътуват с железницата, от Вакарел - на коне и пешком, в един усилен марш, за да пристигнат навреме. Факт е също, че те не спират в София или където и да било, че в движение се включват в сраженията. И това, разбира се, има решаващо значение за победата.

А този марш-маньовър – чия идея е, на княза ли?

Това е решението и на княза, и на командването. Те вече имат изработен план. Те няма как по друг начин да реагират на едно чуждо настъпление, освен да концентрират цялата армия на фронта. Докато ситуацията на границата с Османската империя е спокойна – имаме само действия непосредствено след обявяването на Съединението, свързани с окупацията на Кърджали и на областта, но нищо повече.

Обявяването на войната и нахлуването на сръбската армия на българска територия императивно изискват концентрацията на цялата войска именно на фронта срещу Сърбия.

Планът за воденето на войната е следният: с наличните сили по границата да се забави настъплението, т.е. да не се позволи на сърбите бързо да напреднат навътре в територията и да стигнат до София, за да се даде шанс войските от южната граница да бъдат прехвърлени и обединената войска вече да спре и да контраатакува сръбската.

Аз по-скоро имах предвид самото „тичане“ по трима и възможността единият в средата да може да си почива и да спи? Защото те са успели без да спрат за две денонощия да стигнат до фронта?

Честно да ви кажа – не съм такъв специалист по чисто военните детайли. Дали е било точно тичане, дали са вървели в бърз марш – не мога да кажа. Не мога да кажа и колко би могъл да тича един човек. А и имайте предвид, че тогавашното пълно въоръжение е два-три пъти по-тежко от сегашното – пушки, паласки, патрони и т.н. Така че тук има и известна художествена интерпретация. Но пак подчертавам – придвижването е извършено изключително бързо и организирано.

Всъщност войната на практика се превръща в народна война, предвид това, че участват доброволци, ентусиасти, селяни, ученици по фронтовете…

Това е абсолютно вярно. Аз съм напълно съгласен – винаги трябва да наричаме тази война Отечествена война, защото тя наистина е защита на Отечеството. Така е и в манифеста на княз Александър – за обявяване на войната, за мобилизацията, в призива му да се защитят родните земи, родните огнища, да се защитят майките и сестрите.

Когато сръбската армия нахлува на българска територия, наистина цялото местно население – доброволци, ученически батальони, студенти, които се завръщат от чужбина – се включват в бойните действия или подпомагат армията. Факт е, че много от селяните безплатно и доброволно издържат и хранят българската армия, без да искат никаква компенсация. За мен това е отечествена, народна война. Разбира се, винаги могат да бъдат намерени случаи и примери за действия в обратната посока. Но общата картина, общият план, говорят именно за един всенароден подем.

Войната ли легитимира Съединението и поставя България на картата като сериозен играч?

Абсолютно! Договорът в Букурещ не предвижда териториални отстъпки, не предвижда и финансови компенсации от страна на Сърбия.

Защото и правителството на Петко Каравелов, и князът осъзнават много добре, че всъщност голямата компенсация – ако мога така да се изразя – за всичко случило се и за българската победа, трябва да бъде признаването на Съединението. Никой след българските победи и след прогонването на сръбските войски от границите на България вече не може дори да помисли, че е възможно връщането на статуквото, повторното разделение.

Във войната участва както българската армия, така и Източнорумелийската милиция/войска. Те са под общото командване на българския княз. Участва цялото българско население, както вече споменахме, и дава своя принос, съпричастно е към случващо се на фронта. Нека не забравяме: България мобилизира 100-хилядна армия. Това за 1885 година – е една много сериозна военна сила. Това показва, че на Балканите вече има един много сериозен играч – и военен, и политически. И с края на войната, на практика, всички велики сили – дори Русия, която до този момент настоява за връщане към положението отпреди 6 септември – започват да търсят вариант за признаване или узаконяване на Съединението. Разбира се, при условия, които биха били изгодни за руската политика и за руското присъствие на Балканите.

Така че да – категорично да. Успехът на българите във войната срещу Сърбия фактически превръща България в самостоятелна държава. И много е точен Константин Иречек, който казва, че тези събития потвърждават, че българите са държавотворческа нация, достойна за своята свобода.

А относно Съединението – то резултат ли е от народната воля или просто е чудо? 

Ако мога да отговоря по този начин – често пъти народната воля сама по себе си е чудо, защото трудно може да бъде разбрана и трудно може да бъде контролирана.

Вижте, проблемът за освобождаването и обединението на всички българи в една обща държава е националната задача още от годините на Възраждането. Фактът, че тази цел не е постигната след Руско-турската война, я оставя в дневния ред на българското общество. Имаме два опита за съединение до 1885 година. Имаме непреставаща пропаганда на идеята за Съединението и изпробване на различни дипломатически или  политически средства за постигането на тази цел. Това не е едноактно действие. Това е епилог на стремежите и усилията на поколения българи, на продължението на борбата за освобождение и обединение от времето на Възраждането. Няма нищо изненадващо и нищо нелогично. Даже бих казал, че фактът, че се случва през 1885 година – т.е. само осем години след Освобождението – е изключително позитивен. Историята и следващите събития показват, че колкото по-дълго един и същ народ живее в различни политически и управленски системи, толкова повече нарастват възможностите за раздалечаване, разграничаване и търсене на различна идентичност.

В това отношение можем да го приемем за истинско чудо – осем години след Освобождението се постига най-голямото териториално разширение на България и обединението на двете най-големи български области.

Вие гледахте ли филма „Имало една война“?

Филмът за мен беше интересен, защото – както се казва – дава другата гледна точка за войната. Контекстът, в който ние досега си говорим – чисто военно-стратегически, чисто политически, междудържавен – наистина е фон. На преден пан са показани и преживяванията, съдбите, терзанията, страданията, ако щете и не съвсем почтеното отношение на различни представителни извадки на българското общество по отношение на войната. Именно в това се съдържа и този друг поглед – върху войната като явление и в частност върху Сръбско-българската война.

автор: Нели Жекова