Ела, завържи ми ги

Кънки, кънки, кънки. Колегата Сашо вече ви разказа как се е вял по леда – къде успешно, къде – не толкова. Сега е мой ред, пý си.

2 януари е от найййй-мързеливите дни. Атмосферните условия пък навяват мисли за кокичета, минзухари, бръмбари, накацали по трънки, и прочие поетични сравнения.

И като се има предвид, че в сряда ще ни сполетят ниски слоести облачности, температурни инверсии и виелици /тъй рече Заратустра, пардон – Христина Балинска/, няма какво да му мисля повече. Отивам да карам кънки!

Сбирам и двама приятели, за да не съм самотна по безкрайната ледена шир, и срещаме пред Народния театър. Там се е събрало и половината налично население на столицата, а опашката пред тентата за кънките ме връща в 90-та година /хиляда и деветстотин/, когато даваха краве сирене /или по-скоро саламурата му/ срещу купонче.

Решаваме, че тука кънки няма да се карат, щото докато дочакаме да дойде нашият ред, ще настъпи астрономическо лято, ще разтурят пързалката и ще включат фонтаните.

Затова се отправяме към пързалка номер две – тази пред НДК. Там – нищо изненадващо, е останалата половина от София, плюс части от предградията.
 
Кънкьорството се превръща в мишън импосибъл.

Ние обаче сме твърдо, по-твърдо, най-твърдо решени да се ветреем като фтички по леда, затова временно замразяваме плановете, отиваме на кино /в буквалния смисъл/ и си обещаваме, че ще се върнем в по-късните часове на денонощието - когато децата трябва да нанкат възпитано и да сънуват как Торбалан и жена му ги гонят по пързалката.

Киното предлага не особено голямо разнообразие, но все пак затъкваме пакет пуканки в гащите и се разполагаме бейски, отдавайки редуцирано количество мозъчни клетки на филм, иронизиращ живота и смъртта на принцеса Даяна.

„Пале роял“ е френска комедú, в която Катрин Деньов играе кралица-майка, а едни други хора играят други неща. Основната идея е как разглезеният малък принц, женен за неугледната и непохватна Армел, внезапно – ей така, докато си пафка джойнта, става крал, щото баща му умира в хеликоптерна катастрофа.

Съответно Армел трябва да свикне с най-различни нови дейности, като да дава интервюта /усмихната/, да ходи на дипломатически посещения в други държави /предимно Шри Ланка; усмихната/ и да дарява кръв в промишлени количества /усмихната/. И да роди син. И да се подстриже. И още купища неща.

Горката Армели обаче хич не я бива, по-скоро прилича на странджанска овца с компулсивно-обсесивно разстройство, и непрекъснато прави грешки – като тази да си изпуска короната в купа с чорба и да оплиска всички наоколо с телешко варено. Или да целува преводачите на чуждите президенти. И самите президенти. Абе, пълна кукувица.

Обаче един ден хваща мъжа си с любовницата му /която е нейна, на Армели, най-лична другарка/ и от този момент нататък светът й се преобръща, тя разбира, че любовта не е „ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен“, а е пълна гнус, плюс това си е отдала най-хубавите години, за да гледа един нещастник, а той сега как й се отблагодарява? А? А?

Затова Армели започва да му прави гадни номерца, купува му два номера по-малки гащи, за да си мисли, животното мръсно, че е натлъстял, храни го с мазни манджи и най-важното – не му пуска. Оправдава се, че Той Я Уморява.

После си хваща гадже - инструктор по неква гимнастика /поразително приличащ на Доди Ал-Файед/ и накрая умира в Лондон /нали следите иронията/, скачайки с въже от един мост, понеже объркала своето с това на Лучано Павароти. Не е от филмите, които ще помните и на смъртния си одър, но като за втори януари е перфектен.

Комедúто обаче не ни е главозамаяло дотам, че да забравим за Кънките.

Връщаме се обратно на пързалката пред Народния театър, където опашката е мъничко по-мъничка, но ние се нареждаме самоотвержено. След 15 минути се понася мълва, че няма кънки под 43 номер, което обезсмисля моето висене. Все пак, с 43 номер кънки на пързалката ще съм като кукер по Заговезни.

Хващаме се под ръчичка и се затътряме отново към НДК. Ще караме кънки, та ако ще да трябва да легна на леда и да спя там.

Районът тъне в мрак. Десетки сенки се пързалят в тъмата, от време на време се чува тътен от сблъсък на човешко тяло с нечовешка мантинела. Няма музика, хорá, и други признаци на всенародно веселие.

Решаваме, че са пуснали кепенците, обаче аз съм любопитна и будна девойка по природа и решавам да попитам длъжностните лица дали ще работят или да си събираме чукалата.

О, работим, казват лицата, просто токът спре. Е, викам, щом е спрел, ще дойде пак, начи ще караме.

Купуваме билети за след повече от един час и се отнасяме към намиращия се наблизо Джимис, където аз изконсумирвам една уникална средиземноморска салата, състояща се от пловдивски домати, самоковски лук, чушки от Исперих и маслини от Петрич, а момчетата друсват една бира и един топъл шоколад.

Докато омета средиземноморската уникалност, и часовникът удари осем и дваесе – тоест, време за покоряване на леда. Нареждаме се чинно на опашката, която междувременно е станала няколко километра, и потропваме нетърпеливо с крачета.

Процесът по стигането до чичото с кънките и фактическото стъпване на леда отне още половин час. Между другото, чичото ти иска лична карта, за да ти връчи устройствата, което според мен е нарушение на някой от безкрайните ни закони, а предположенията ми, че някой човечец ще изпищи заради загубена карта, се оказаха правилни – след края на кънкьорството един младеж остана без документа.

Ако някой орган на властта чете тези редове сега – да вземе да предприеме някакви мерки, че до март месец кьорава лична карта няма да остане у законния си притежател.

И след криминалната сводка, да ви разкажа за самото кънкьорство.

МНОГО Е ЯКО, БЕ, ХОРА. Първите две обиколки са страшни, защото около теб има още около 200 човека, някои от които са факири на леда, премятат се, фучат, не дават мигач и спират без предупреждение, а това хвърля всички аматьори в праисторически ужас.

След това обаче колената се втвърдяват, погледът става стоманеносив и се превръщаш в лешникотрошачката. Тоест, в ледоразбивачката. Завойчетата се взимат плавно, важното е да не се гънеш като макарон и да ръкомахаш като клоун, щото тогава сцеплението с леда не ти мърда.

Аз лично станах неволен свидетел на такова пътно-транспортно произшествие – смел младеж си друсна кратуната в айсберга под него, а след това на главата му изникна трета вежда, под бурния съпровод на реки от кръв.

За съжаление, Заратустра се оказа баш права, и към 9 и нещо от небето от коприна започна да се сипе делувиален дъжд, пързалката заприлича на първичен бульон и всички се струпаха обратно при чичото, за да си получат 1. обувките и 2. документите.

Двата артикула се получават след 2 /две/ нареждания на опашка. Под дъжда. Накрая на приключението приличах на изпрано куче, от главата ми излизаше пара и общото ми усещане бе, че съм ходещ вигвам.

Обаче удовлетворението, удовлетворението, Седларов – то засенчи всички съпровождащи кънкьорството трудности. Дори и средиземноморският кулинарен уникат ми се видя неустоимо атрактивен – особено третото парче средиземноморска исперишка чушка. Ей затова си струва да вържеш кънките.

Още от мен