Умирай трудно. Ама много трудно.

Страшна умора, разбирате ли. Ставам вчера сутринта и според дисплея на телефона ми съм спала точно 3 часа и 42 минути. И някакви секунди.

Вярвам на телефона, щото часовникът ми няма цифри - или май бяха чисълца??? Има само стрелки, което за създания като мен не е много добре, ама пък е красив. Суета, кво да правиш – не знаеш ден ли е, нощ ли е, ама си фешън.

В главата ми има само мързел и калинки – така се викаше кратко просъществувалата банда на Милен, а кой е Милен няма да ви обяснявам. Калинките по принцип ми лазят и по възглавницата, не знам защо – така са си решили, животните, и аз не ги питам. Само от време на време ги трансферирам до една саксия, ама те се връщат обратно.

След такива нощи дните са обречени. Сутринта е горе долу поносимо, но след обяд става тотална гадост. Тръгвам си към 5. Не издържам просто. Положението върви къмто да има "Умирай трудно" 5.

Проницателна червенокоса колежка вижда, че приличам на прегазена хремава жаба, и казва – ще те карам донякъде. Нямах сили дори да й благодаря подобаващо, тоест да я обсипя със сапфири и слонова кост, каквито обикновено си нося в чантата и джобовете в промишлени количества.

Просто изхъхрих „ше съм ти много благодарна, дъще“, нахлузих тъмните очила и закуцуках след нея.

Изтърсвам се от колата й на Военномедицинска академия и започвам да чакам рейс. Съзирате ли малоумието ми? Такситата са в сигнално жълт цвят /каква ирония/, но аз съм сляпа за тях.

С периферното си зрение виждам каменен парапет и досущ като един одрусан от живота прериен гущер се настанявам върху него.

На парапета е хубаво. Изтегнала съм се и не ми пука. Ако някой път го закъсате в тоя район и спешно ви се наложи да полегнете, свирнете ми – ще ви го покажа.

Рейсът идва в най-блажения момент. За секунда през изпразнената ми глава минава мисълта да не ставам.

Улавям я така, както в къщата на едни хора едни паяци ловят едни мухи, докато на тавана тропат едни плъхове. И я пускам. Все пак, не мога да седя вкопана до някакво дърво до падането на нощта.

Шофьорът май усети, че не съм много уред, и спря точно пред мен. Мил човек.

Излазих немощно по стъпалата и за първи път в живота си стръвно се огледах за празни места. Даже си свалих очилата, за да мога да повлияя на нещастните пътници с ония мойте незнайно-къв-цвят очи, дето ми вика една колежка.

Пътниците обаче са не хора, а железа. Бетон армé. Въздъхвам тъжно и горко и заставам права. Май трябваше да си остана на парапета. Добрутро, Евдокио. И магистратурата трябваше да си завършиш, ама айде, не е сега моментът да си говорим.

Пътят е дълъг. Клатя се като рододендроните на съседката 'га задуха вятърът откъм Понор планина, и настъпвам разни хора, а след това им се извинявам. По едно време спрях да се извинявам, че стана банално. Само ги настъпвах.

Раят настъпи две спирки по-късно. Таман минахме моргата /където чудесно щях да се впиша в обстановката/ и няква женица стана. Хвърлих се като лъвица, разбирате ли? Тея пършивите от Animal Planet могат да идат и дружно да се удавят в некой вир - ако намерят пълноводен, щото сега е сушав сезон.

Седнах и потънах. Като в поезията, нали се сещате. Дето някакви щастливци потъват в едни облаци и въобще отвсякъде лъха на ефирност и вечна любов. Нахлузих пак цайсите да не плаша населението и се обърнах.

Викам си – край. И да се качи двуглава баба с три бастуна и пет дини под едната мишница, не ставам, та ако щé да фърли топа насред рейса. Само дето минахме моргата, си казвам в типичния си за такива дни черен хумор, та ще трябва да чакаме автобусът да направи обратния курс.

И тя се качи. Качи се, бе, казвам ви. Нямаше две глави, нито три бастуна. И дини не носеше. Обаче беше със счупена ръка. И онея ми ти железа, насядали по седалките, потъват още по-дълбоко в тях. Направо сраснаха. Егати хората. А на мен сърцето ми се къса.

Бабата – като от приказките. Със сини очета. И бяла коса. И сладка физиономия - не некой дзвер. Изглежда като баба, дето ще ти свари сладко от смокини и ще ти направи палачинки, а след това ще ти каже да не миеш чиниите. Баба-бонбон. И тоя ми ти бонбон – със строшена ръка. Е, аз не съм желязо.

Пресегнах се и я хванах за ръката. Елате да седнете, артикулирах със сетни сили, ама тя пък взе, че ме разбра.

О, не. Защо ще сядам, хвърля ме в джаза бабата и внезапно около главата й изгрява ореол. Аз слизам скоро, пък и ето – хванала съм се със здравата ръка, продължава тя и ми се усмихва мило.

Викам си – Красито, ти май умря неусетно. И сега си общуваш с разни такива, дето в църковните календарчета съществуват под кодовото наименование „свщмца“.

Бабето обаче продължава да ме гледа и да ми се усмихва. Казва ми „мерси“. Усмихнах й се и аз криво-ляво и се плъзнах обратно.

Тя верно слезе след малко, а аз си пътувах още дълго време. Мислех. За едни баби и за едни други баби. От мислене щях да си изпусна спирката.

Изсипах се от рейса като ектоплазмено съединение и се прибрах. Легнах си в 8.30. В 20.30, ако трябва да съм пунктуална. Спах 11 часа. Събудих се чистак нова.

И си викам – я да ви разкажа какви неща се случват по тоя свят. Чудех се даже къде да го публикувам, щото е по-подходящо за рубриката „Ако щете - вярвайте“.  И всичко това – заради една баба-бонбон.

Ако я видя пак, не само ще я сложа да седне, ами ще я заведа и кафе да пием. Сериозно. Само сега да не тръгнете всички баби да ми се правите на благородни?

Още от мен