Брейвик натисна спусъка. Кой му даде пушката?

На 22 юли 2011 година 32-годишният Андерш Беринг Брейвик причини смъртта на 76 души в Норвегия. Взривявайки бомба в правителствена сграда и разстрелвайки десетки млади  симпатизанти на управляващата Работническа партия, Брейвик искал да изрази несъгласието си с водената политика на толерантност и интеграция на мюсюлманските имигранти. Да обяви възкръсването на ордена на рицарите тамплиери и началото на християнски антиджихад.

Кървавата баня в държавата с най-висок стандарт на живот провокира ужас и недоумение. Първоначалните подозрения за ислямски тероризъм бяха донякъде оправдани, въпреки че няма убедителна причина именно Норвегия да стане цел на подобна атака. Но местен младеж, рус и синеок (истински ариец, между другото), да причини подобен ужас на сънародниците си?

Психолозите обясняват, че когато човек има проблем, но не говори за него и не го признава, проблемът създава постоянно нарастващо вътрешно напрежение, организира се в комплекс и човек е принуден да изразходва огромно количество енергия, за да го сдържа, като същевременно поддържа фасадата на спокойствие и здрав разум пред света. Докато не дойде ден проблемът да грабне пушката...

Нещо подобно се случи с европейските общества. Дълги години Европа проповядваше доктрината на мултикултурализма – мирно съвместно съществуване на различни култури, които не просто се понасят едни други, а общуват и взаимно се обогатяват. Под знака на мултикултурализма трябваше да се случи интеграцията на мюсюлманските общности в Западна Европа.

Миналата година трима европейски лидери – британският премиер Дейвид Камерън, германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози, обявиха провала на мултикултурализма и признаха, че интеграцията не се е състояла.

Много преди това обаче този факт беше осъзнат от популистите. Яхнали страха от ислямския фундаментализъм и под знамето на национализма и патриотизма, популистите (независимо дали са определяни като крайнодесни или крайнолеви) се намърдаха удобно в европейския политически живот.

Примерите са много – Франция, Холандия, Дания, Финландия и особено Норвегия. Популистката антиимигрантска Прогресивна партия става втората най-голяма политическа сила в Норвегия още през 1997-а, а на изборите през 2009-а печели 24% от гласовете. По данни от тази година 18 процента от 5-милионното население на страната е с имигрантски произход.

И докато традиционните партии се преструваха, че не виждат проблема, популистите открито спекулираха с него, наливайки маслото на омразата в огъня на страха.

Как изглежда на този фон България? Въпреки очевидните на пръв поглед аналогии, разликите са повече.

Тук възходът на популизма не е приоритет на определена партия, а обхваща целия политически живот. Реториката на политици от традиционните партии както от управляващото мнозинство, така и от опозицията, спокойно може да си съперничи с езика на Тимо Сойни, например (лидерът на „Истинските финландци”). Партия „Атака”, която на пръв поглед е българският аналог на европейските популисти, просто „обогатява” популизма с краен национализъм, антиислямизъм, расизъм и ксенофобия. 

И все пак не е същото. Защото „Атака” не е просто резултат от обострянето на съществуващи в обществото страхове, тя е „самоизпълнилото се пророчество” на умишленото им поддържане и подстрекаване.

„Атака” се появява като противовес, като насрещното блюдо на везната, за да балансира „балансьора” ДПС. Със същата претенция да защитава интересите на българите, както ДПС претендира да е единствен изразител на волята и интересите на българските мюсюлмани.

За да се легитимират, и двете партии използват страха и омразата, създавайки измислени врагове и разделителни линии, които да защитават. Но аналогиите с противопоставянето в Западна Европа са твърде малко.

Българските мюсюлмани не са имигранти, заселили се тук в последните 30 години. Те съжителстват мирно със сънародниците си от векове и макар да имат различна религия, това никога не е било предпоставка за разделение. Напротив, разделението се създава изкуствено по времето на социализма по политически причини и продължава да се поддържа и днес по същите.

Защото страхът и омразата продават добре на избори, за разлика от обсъждането на реалните проблеми. А реалният проблем на интеграцията на хората от малцинствата в България не е дали са християни или мюсюлмани, както упорито се лансира от медиите и политиците, а как независимо от религиозната си принадлежност те да получат равен шанс за социална интеграция. А това означава да учат, да работят, да се реализират пълноценно и да водят достоен живот.

Това, обаче, е задача, далеч надхвърляща рамките на един мандат, затова не е политически апетитна. Далеч по-лесно е да се плаща тока на ромите предизборно, например, или да се хвърлят камъни срещу джамиите, защото изглежда добре по телевизията.

И още нещо. Макар в Норвегия популистите да се представят добре на избори, традиционните партии ги държат в изолация и не влизат в коалиция с тях. Същото се случи и във Финландия тази пролет.

В България, обаче, партия „Атака”, макар и не официален коалиционен партньор, е пръв крепител на управляващото мнозинство. Да разчиташ на подкрепата на партия с толкова противоречив политически фасон е все едно да си палиш цигарата от фитила на буре с барут и това вече почва да личи.

Макар далеч от бруталността на случилото се в Норвегия, у нас вече имаше няколко скандални случая на насилие на религиозна основа. Достатъчен повод да се замислим като граждани и избиратели това ли е начинът, по който искаме да живеем. Това ли са ценностите, в които искаме да възпитаме децата си. Достатъчен повод да потърсим отговорност от политиците за лекотата и безотговорността, с която правят пред(след)изборни сметки със спорна хигиена.

В цяла Европа традиционните партии са длъжници на своите избиратели, защото мълчаха твърде дълго, докато популистите крещяха и насъскваха. Сега са нужни нови аргументи в защита на ценностите, които си мислехме, че изповядваме. В България още повече, защото е спорно доколко тези ценности изобщо са били възприети в годините на „демократичен преход”.

Политиците са тези, които „дръпнаха спусъка” на пушката в ръцете на Брейвик. Те са тези, които трябва да „разоръжат” популистите и да предложат на гражданите открит и честен диалог. Иначе, както пише Чехов, „ако в първо действие на стената е окачена пушка, то в последното действие тя непременно ще гръмне.”