Не знам как действа дрогата, но театърът е омагьосващ!

В "Както ви харесва". Снимка: Театър на Българската Армия

3 / 5

20 години на сцената. Звучи доста сериозно за млад човек, но всъщност това се случва при вас, защото още от дете сте част от трупата на Бончо Урумов и Венци Кисьов в театър „Сълза и смях”...

Да, точно така. В някои медии излезе невярна информация, че съм на сцената от студентските си години. Всъщност съм започнала далеч преди това. Бях на 14, току-що влязла във Френската гимназия. Отидох в трупата на Бончо Урумов и Венци Кисьов. Случи се, че почти веднага след това в студиото се появи Коко Азарян и обясни, че му трябва момиче за малка роля в една пиеса. Тогава Бончо Урумов посочи мен и аз бях абсолютно стъписана, защото опитът ми беше нищожен. Но още тогава ми се наложи да изляза на една сцена с Йосиф Сърчаджиев и Ивайло Христов. Подобно изживяване е стрес за всеки човек, камо ли за дете, което е смятало тези хора за полубогове.

Тоест още тогава сте осъзнавали кои са те?

Още от много малка имах изграден афинитет към тази професия и хората, занимаващи се с нея, защото майка ми години наред пишеше театрална критика. Дори съм правила чай на Теди Москов изобщо преди да заподозра, че ще стана актриса. Наскоро, като работихме заедно по постановката „Пътува Одисей”, му разказах тази малка подробност. Той изобщо не помнеше. Беше стъписан. Но още от малка за мен режисьорите и актьорите бяха специален вид същества. Никога не съм имала смелостта, че един ден и аз ще тръгна по този път. След като заминах от Габрово, много се изолирах от света. Нямах приятели. Майка ми ме насочи да кандидатствам в студията именно, защото беше сигурна, че в нея ще намеря хора, с които ще имам общ език. Точно това се случи. Сред по-големите, които срещнах там, бяха Иван Ласкин, Иван Радоев, Жоро Къркеланов, Искра Ангелова. С всички тези актьори години по-късно отново сме заедно. В студията направихме „Ромео и Жулиета”, което ми беше най-сериозният ангажимент. Именно там срещнах и най-добрите си приятели през ученическите години. Животът днес ни разпиля, повечето от тях не работят в тази сфера, но напоследък се събираме на сватби и кръщенета. Моята беше последния повод, на който всички се видяхме.

Доста силна година за вас – 20 години на сцена и първа в семейния живот. Какво се промени след сватбата?

Абсолютно нищо. Беше просто един прекрасен празник за всички приятели и роднини, след което се случи най-чудното ми пътешествие с Иван, което сме си правили. Всичко, което изживяхме и видяхме заедно, беше прекрасно. Подейства ни зареждащо, но в момента, в който се прибрахме в София, двамата бяхме засипани с двойно повече работа.

Къде бяхте?

Обиколихме Ирландия, Шотландия и Англия. Първоначалната идея бе да идем само в Ирландия. Тя стана притегателната ни сила, защото в началото аз го предложих, а се оказа отдавнашна мечта на Иван. После той реши да си вземем полет първо до Лондон, за да останем и там няколко дни. Пък там си казахме защо да не видим и Шотландия. Моята задача бе да организирам сватбата, а неговата – да измисли накъде ще ни отведе сватбеното пътешествие. Зададе ми само един въпрос: „Какво искаш, да отидем на някакво място и да не мръднем оттам или да обикаляме и да видим възможно повече неща?”. Избрах втория вариант.

Да се върнем и към вашия юбилей. 20 години на сцена. Каква е равносметката. С какви мечти тръгнахте и доколко те се оправдаха?

Нямах илюзия за професията, когато тръгнах да кандидатствам. Докато бях в студията, осъзнах, че театърът е мястото, където се създават приятелства до гроб. Видях как стоят нещата и в нормалния театър. Станах свидетел и на интригите, които хората си причиняват, но в крайна сметка във всяка професия съществуват такива напрежения. Стъпвайки от толкова малка на сцена, усетих друга магия, която е основна, а именно връзката с публиката. Това е паралелно изживяване. Така или иначе в театъра човек живее в друга реалност, но когато магията и химията протекат между теб и зрителя, не знам как точно действат наркотиците, но смятам, че това е също толкова силно омагьосване.

Често ли ви се случва подобно изживяване?

За тези 20 години подобно изживяване не ми се е случвало повече от три пъти. Все пак е и много трудно химията да протече първо между теб и колегите ти, а после и при публиката, която винаги е различна. Много рядко сме на еднаква честота, че да се получи това нещо и този волтаж да прескочи.

Работите наистина с големите в театъра – Гриша Островски, Крикор Азарян, Красимир Спасов... По какво се познава добрият режисьор?

Имах щастието да съм работила с тях. Доста субективна оценка е да се сложи етикет на режисьори и актьори, но авторът с индивидуален почерк си личи. Още преди ВИТИЗ видях, че като кажеш „театрално изкуство”, и всички го слагат под общ знаменател, но като работиш за хора като Вили Цанков и Гриша Островски, разбираш, че театърът е многолико изкуство, в зависимост от това, с кого го правиш. И осъзнах, че практиката е много по-важно нещо от всички теоретични предмети, които изучавах в Академията.

Но може ли човек да е актьор, без да е прочел Станиславски, Брехт, Чехов...

За съжаление днес става ясно, че е възможно. Може би заради възпитанието и заради родителите ми съм научена, че когато искаш да се занимаваш с нещо и да си професионалист, трябва да си изчел всичко, което се е случвало преди теб в тази област. Само така можеш да направиш следващото стъпало, дай Боже, за да видиш и ти къде отиваш. Това е моето мнение и в никакъв случай не искам да звуча поучително. Другото нещо, което моят опит е показал е, че колкото актьори, толкова и гледни точки.

Коя е ролята, която още не сте изиграла, а искате?

Винаги казвам, че съм твърде щастлив човек, защото съдбата ми е предлагала много интересни роли. Не си позволявам да приемам такива, които вече съм играла или вече съм била подобен типаж. Това не помага на моето развитие. Иначе има две роли, за които си мечтая. В киното това е Скарлет О’Хара, а в театъра – Хамлет. Не че искам да подражавам на Сара Бернар, просто Хамлет има душевност, която или разбираш, или не. Е, мога да изиграя Офелия преди това за загрявка.

Преди време се говореше, че един от минусите на НАТФИЗ е липсата на обучение на актьорите пред камера. Поведението на сцена е различно от това в киното. Смятате ли, че този проблем още е актуален?

Така е, обаче този въпрос е свързан и с някакъв вид дарба и талант. Има брилянтни актьори в театъра, които не могат да се справят добре пред камера. В киното са дълбоко неубедителни, защото колкото и да е грозен този израз, те театралничат. Докато има хора, при които се случва обратното. Театърът възпитава една отговорност. В него е невъзможно да стоиш като манекен, заставайки на едно или на друго място, а имаш мисия и хората, стъпвайки на сцената, й се отдават напълно.

Да разбирам ли, че сцената ви е по-близка от киното?

Не, театърът е това, което даваш една вечер и после то отлита и никога няма да се върне, миг, който споделяш и после изчезва. Докато в киното е точно обратното. Там се снима разбъркано, нехронологично, което си е грижа. Особено когато се случи да се започне от последната сцена във филма – направо е абсурдно. Ти още не знаеш как се държи и говори твоят персонаж, а камо ли да изиграеш края на една история, преди още да си започнал да дишаш с този герой. Но се налага, за да може после, като се навърже цялата история, да имаш убедителни моменти. В киното се изключва и компонентът реакция на публиката, която винаги те изненадва.

Какъв компромис бихте си позволили в професията?

Не знам за какъв вид компромис може да говорим. Компромиси непрекъснато се правят, защото това така или иначе е колективна работа. Точно затова е и режисьорът, който да не позволи всеки да си наложи своята идея. Компромиси не правя единствено в това, ако една роля няма да ми позволи да се развивам по никакъв начин, защото вече съм работила над подобна. Това е зацикляне на моя професионален опит.

Трябва ли винаги да разбирате героите си, какво се случва, ако в живота не сте съгласни с тях?

Моите герои често са нелицеприятни. Най-големите ми награди в киното са именно за героини, които не съм разбирала напълно. Но човешкият образ никога не е само положителен или само отрицателен. То е като кръгът на ин и ян, в който в бялото има малко черно, а в черното - бяло. Моето разковниче, когато работя над подобен отрицателен персонаж, е винаги да откривам онова зрънце добро, както и ако играя положителен образ, е нужно да видя къде е точката черно в него, за да го превърна в истински човек.

Има ли предел в колко спектакли може да играете едновременно?

Не съм стигала предела си очевидно. В момента играя в осем постановки и не ми идват в повече. Случвало се е да ме питат как помня толкова огромно количество текст. Аз им казвам, че в театъра разказвам приказки за възрастни – тъжни, весели, смешни, страшни... и не може да започнеш с „Червената шапчица”, а да завършиш със „Снежанка”.

Къде си се представяте след 20 години?

На мен също ми е нетипично, че са минали толкова години. Не мисля, че съм се променила. Откакто играх в „Ромео и Жулиета”, моето възприятие не е мръднало въпреки хилядите уроци – падания, ставания, вдъхновения и разочорования. Надявам се да доживея и малко по-добрите времена за актьорите в България, когато и те ще намерят достойното си място в Европа, Русия и на запад в Америка, защото по нищо не отстъпват на тях и просто им е нужен шанс да го докажат.