Германците, които изкупуваха вината на нацистките си родители, ставайки доброволци в Русия

След края на Втората световна война Западна Германия (ФРГ) не разполага със собствени въоръжени сили. Създаването на военна мощ започва едва в средата на 50-те години, а през 1956 г. е приет закон за военната служба. Конституцията на ФРГ утвърждава правото на отказ от военна служба по съвест и на полагане на алтернативна гражданска служба. Тази служба трябва да бъде в полза на обществото и се извършва в болници, домове за възрастни хора и други социални институции.

По същото време армия започва да се формира и в Източна Германия (ГДР). Въпреки това, службата без оръжие става допустима малко по-късно – през 1964 г. По това време мъжете, които отказват да носят оръжие поради религиозни или други причини, могат да служат в строителни подразделения, известни като строителни батальони. Това не е гражданска алтернатива в западногерманския смисъл на думата: членовете на строителните батальони остават военнослужещи, носят униформи, но не получават оръжие. Те могат да бъдат използвани за изграждане на отбранителни и други военни съоръжения.

Дълго време е много трудно човек да докаже пацифистките си възгледи в Германия. През 80-те години процедурата се опростява, а властите осъзнават, че желаещите да преминат алтернативна гражданска служба могат да се превърнат в евтина работна ръка. В резултат на това броят на хората, включващи се в алтернативната гражданска служба, започва рязко да нараства. И накрая, както обяснява пред Meduza Сергей Кривенко, член на управителния съвет на международната асоциация "Мемориал", германските пацифистки организации извоюват правото тази служба да се извършва в чужбина.

Една от тези организации е "Акция за помирение - служба за мир" (ASF). Тя е основана в края на 50-те години, а по-късно нейните сътрудници започват да помагат на мъже да отбиват алтернативната си гражданска служба в чужбина - в страни, пострадали от нацистката агресия. ASF също така набира мъже и жени, търсещи доброволчески опит, за доброволческа дейност в чужбина.

"ASF и други организации започват да търсят местни структури, които могат да организират такъв вид доброволчество", казва Сергей Кривенко. "Тоест всичко се вършеше не чрез държавата, а чрез неправителствени организации (НПО). В началото на 90-те години към московския център "Мемориал" беше създаден специален център - "Милосърдие" (Compassion), - за да помага на пострадалите от репресии. В крайна сметка това бяха трудни времена; икономиката беше в хаос. Социалните служби тепърва започваха да се изграждат. Основната дейност беше свързана с възрастни хора, живеещи сами – имаха нужда от помощ при почистването, готвенето и пазаруването. Възникна идеята в тази работа да се включат доброволци от техните организации (на ASF и други). И това проработи."

Германските инициативи също така установиха контакти с други неправителствени организации, църкви и различни видове интернати, като изпращаха там свои доброволци.

В книгата си "Свят без страх" (A Non-Fearful World) специалният педагог Мария Беркович пише, че в дома за деца, разположен близо до Санкт Петербург, където е била доброволец през 2000-те години, всички доброволци са били наричани "германци", тъй като не е имало други доброволци:

"Първите германски доброволци пристигнаха в дома преди повече от десет години и оттогава идват всяка година за срок от една година: когато мандатът им изтича, биват заменяни от нови доброволци. Освен това организацията е свързана с германско училище за трудова терапия, така че всяка година двама или трима завършили това училище идват в дома за шест месеца, за да работят с децата. Таня, Света и аз бяхме първите руски доброволци в този дом", пише тя. 

Ръководителката на фондация в Санкт Петербург (организация, помагаща на деца и възрастни в домове за настаняване) разказа на антрополога Анна Клепикова, че когато доброволците идвали да работят в дома, само малцина от персонала виждали смисъл в това. Клепикова цитира това в книгата си "Вероятно съм глупачка“ (Probably I'm a Fool):

"Повечето хора смятаха, че просто вършим глупости. Казаха ми съвсем директно: "Е, можеш да говориш на германците каквото си искаш, за да получиш пари от тях, но и двамата разбираме, че тези деца нямат нужда от нищо, нали? И че не могат да се развиват, нали? Мисля, че ако не ставаше дума за германска организация, това просто нямаше да се случи, защото на руснаците, които внезапно са започнали да работят с тези деца, щяха да гледат като на идиоти – и с това всичко щеше да приключи."

Стотици доброволци заминаха за Русия, повечето от които не владееха руски език.

В разговор с Meduza германските доброволци отбелязаха, че страната, която ги изпраща, е отговорна за финансирането на пътуването им. Тази система не се осигуряваше от държавата, а чрез дарения от обществени организации. Събраните средства покриваха разходите за споделени жилища, храна, транспорт и други основни нужди на доброволците.

Сергей Кривенко си спомня, че германци са работили в Русия - поне в Москва и Санкт Петербург, Волгоград и Перм, както и в Беларус - в Минск. Не може да се каже, че тези доброволци са били многобройни: например в Москва са работили може би едва 10-20 души годишно. Това означава, че стотици млади хора от Германия са посетили Русия и Беларус през годините.

Сергей Кривенко обобщава общите си впечатления от германските доброволци, с които се е срещал в края на 90-те и през 2000-те години:

"Изключително интересни млади мъже и жени (някои от които са били доброволци по програмата за "социална година"). Но, разбира се, младите хора искат и да се забавляват. В крайна сметка този вид работа е възможност да пътуваш някъде без пари, а и е приключение. Освен това имаха силна идеологическа мотивация: вършим добро дело, помагаме на хората. <…> Понякога срещахме много интересни личности. Например, имаше един внук на генерал от SS. Той съзнателно отиде в Русия, за да изкупи семейния дълг - така както той го разбираше."

Наред с работата си, доброволците изучаваха езика. Много от събеседниците на Meduza споделят, че преди заминаването си, докато още са били в Германия, е трябвало да преминат двуседмичен интензивен курс по руски език. Някои се изказваха положително за курса, докато други бяха по-критични. Във всеки случай, истинското предизвикателство за преодоляване на езиковата бариера настъпваше едва след като пристигнеха на място.

"Пристигаха, без да знаят руски", спомня си Сергей Кривенко. "И буквално в рамките на първите три месеца, чрез общуването с репресираните започваха да говорят и разбират езика сравнително добре. Удивително е."

Млади хора, отбиващи алтернативна гражданска служба, пристигаха в периода от началото на 90-те до края на 2000-те години. През 2011 г. Германия отмени задължителната военна повинност и страната премина към модел на професионална армия. В резултат на това броят на германските граждани, помагащи в социални институции, намаля. Въпреки това потокът от хора, желаещи да се занимават с благотворителност, не пресъхна напълно: доброволци продължиха да идват в постсъветското пространство.

"Има много спомени, които често шокират хората"

"Ако нямаш връзка с Русия, не обръщаш внимание на това, което медиите съобщават за нея", сподели германски доброволец пред благотворителната организация "Перспективи" (Perspektivy). "Разбира се, имах представа за общата картина: сковаващи студове, Червения площад, Москва, храма "Свети Василий Блажени", самовар. Всякакви клишета. Като човек от Източна Германия се бях сблъсквал с "големия брат" от Съветския съюз още в детската градина и училището, но въпреки това нямах представа каква точно е Русия. Дори си купих чайник и го взех със себе си в Русия, защото не знаех дали ще мога да си купя такъв там."

София пристига в Русия в началото на 90-те години. В разговор с Meduza тя си спомня, че дейността ѝ е била организирана чрез московска църква:

"Посрещна ни свещеник, който имаше племенник. Той ни настани в апартамента си. Жилището беше с три стаи: племенникът живееше в едната, а останалите две бяха предоставени на петима от нас - четири момчета и аз. Прекарвахме си добре, но аз бързо се отделих от тях. Аз бях от ГДР, а те - от ФРГ. Можехме да общуваме свободно, но те ми се струваха твърде "западни". А и разбрах, че покрай тях няма да науча руски език."

Така, с помощта на православната общност, София е приютена от местно семейство. Църквата домакин също така организира възможности за доброволческа дейност за София и други младежи. Това включваше предимно помощ за възрастни хора по домовете им:

"Трябваше да пазарувам хранителни продукти, така че се научих да готвя каша. Също така чистех. Беше много хубаво. Срещнах забележителни хора. Например, имаше една бивша учителка по руски език; тя сядаше с мен и ме учеше на езика. Имаше и един бивш космонавт, който ми разказа как е трябвало да стои на главата си продължително време и как са провеждали с него ужасяващи експерименти."

В свободното си време - и ако имаше желание - тя можеше да помага в един от московските интернати. София си спомня, че там живеели около 50 деца на различна възраст: от съвсем малки бебета до почти пълнолетни младежи. Поради недостиг на персонал някои от децата често били връзвани за леглата си.

"Беше много тъжна гледка", споделя София. „" интерната имаше деца с тежки заболявания, както и сираци, които се грижеха за тези болни деца. А аз се опитвах да ги уча на английски и немски. Просто бях доброволец; правех това, което виждах."

Матео, доброволец към ASF, отбива алтернативна служба в Минск в средата на 2000-те години. Той си спомня, че се е заинтересувал от руския език още в ученическите си години благодарение на украински приятел на баща си. Затова алтернативната служба в бившия Съветски съюз му се сторила привлекателна възможност. В крайна сметка Матео е разпределен в интернат за деца в минския квартал "Новинки", а за кратко помага и на възрастни в психиатричен дом в квартал "Дражня". Матео разказва:

"Все още помня вонята по коридорите. Имам безброй спомени, които обикновено шокират хората, а в края на разговора оставаш с усещането, че събеседникът не те е разбрал напълно. Защото не са живели в онази система. Имаше едно много затворено момче с аутизъм, което обикновено стоеше в ъгъла и понякога се удряше само. Към края на годината успях да общувам с него и бях единственият, който можеше да го успокои. По онова време се гордеех с това. Но в края на годината му казах, че си тръгвам. Той удари силно и мен, и себе си. Когато се върнах за няколко дни шест месеца по-късно, той беше също толкова затворен в себе си, колкото и преди. Кой знае дали това означава, че всичко е било напразно. Или пък не..."

Матео си спомня и за дома в "Дражня":

"Дражня" ми се стори по-мрачно място от "Новинки". Сградата беше по-голяма, а аз обикновено прекарвах времето си на първия етаж, в първите две стаи. Там живееха четири млади жени с церебрална парализа, които преди това са били в интерната в "Новинки". По-навътре, в сенките на коридора, имаше множество легла и инвалидни колички с хора, чуваха се стонове и се носеше тежка миризма. А на тавана - телевизор, около който седяха двама-трима санитари. Само няколко пъти събрах сили да повикам някого от коридора навън на разходка. Обикновено предпочитах уюта и познатата обстановка на онези първи две стаи."

Както разказва Матео, той и жените от първите две стаи обикновено се разхождали, разговаряли, пиели чай, пушели, пазарували, боядисвали косите си и слушали музика.

"Общуването беше приятелско, но, разбира се, не съвсем равнопоставено", обяснява Матео. "За разлика от [отделенията в] "Новинки", те имаха собствени гардероби и дори мобилни телефони. Често звъняха и питаха кога ще се върнем. Понякога пращаха съобщения толкова често, че ставаше досадно."

В книгата си "Вероятно съм глупачка" антропологът Анна Клепикова цитира директора на специализирана фондация, който описва трудностите при намирането на доброволци за пансион за възрастни в Санкт Петербург:

"Доброволци припадаха, а ние бяхме принудени да връщаме германците у дома, защото не можеха да понесат работата в пансиона за възрастни."

Авторката предполага, че причината за това е била лекотата, с която доброволците са можели да се поставят на мястото на обитателите на пансиона и да усетят "напълно нечовешките условия", в които те живеят.

"Например, три години се борихме, за да осигурим лъжици за хората там", казва директорът на фондацията. "Нямаше лъжици и те сърбаха от купите като кучета. А миризмите... когато тепърва започвахме работа в ПНИ [психоневрологичния пансион], беше направо ужасяващо. Мокри и мръсни хора лежаха там по цял ден в болки, на които никой не обръщаше внимание."

Доброволката Ема, подобно на Матео, е работила в Минск, но през 2010-те години. Тя решава да стане доброволец веднага след училище, преди да постъпи в университета. Майката на Ема е историк и тя признава, че германската история е важна за нея още от детството:

"Когато осъзнаеш, че си германец, какво може да означава това за другите, какви претенции може да има към теб - и то напълно основателни. За мен беше важно да направя това. Домакините в Минск разполагаха със списъци на бивши затворници от концентрационни и други нацистки лагери - например хора, били на принудителен труд в Германия, както и различни възрастни жени. Ние отивахме да им помагаме: пазарувахме и чистехме. Но те винаги се смиляваха над нас и ни хранеха. Беше много хубаво. Работех и в център за деца с различни видове рак. Просто си играехме с тях, моделирахме с пластилин и рисувахме. Спомням си, че работех много с едно седем- или осемгодишно момиче, то живееше изолирано в отделна стая. Не можеше просто така да влезеш при него - изискваха се маска и калцуни. Играех с детето, а през това време майка му можеше да си почине."

"Нашата доброволческа дейност беше служба в името на мира. А после- нова война"

За доброволците, с които Meduza разговаря, общата атмосфера в пансионите и другите институции не изглеждаше като "филм на ужасите, от който няма измъкване".

Въпреки че условията в социалните институции бяха трудни, София си спомня, че през годините на работа хората около нея проявяваха голям интерес и беше лесно да се впише в местната общност. Всички се интересуваха и казваха: "Идват едни германци, доброволци". Те с готовност подкрепяха младите хора, дошли да помагат.

Един от доброволците споделя в интервю за благотворителната организация "Перспективи“"(Perspektivy), че през първите няколко седмици се е хранил само с хляб и масло:

"По онова време във всеки магазин имаше отделни щандове и без познания по руски език беше почти невъзможно да се купи каквото и да било. Отне известно време, но най-важни винаги са човешките отношения. А тъй като отношенията с хората бяха добри, се чувствах комфортно и бързо свикнах с всичко - бяхме добър екип и се грижеха добре за нас".

Събеседниците на  Meduza споделят, че са създали много приятелства сред местните жители и поддържат връзка с тях от години. Затова след този опит София, Ема и Матео многократно са посещавали Москва, Минск и други градове в бившия СССР.

В началото на 2022 г. Ема пристига в Русия по програма за студентски обмен в сферата на медицината. Програмата ѝ продължава около шест месеца, така че тя се намира в Москва по време на руското нахлуване в Украйна:

"Предишната ни доброволческа дейност беше в името на мира. Изпитвахме чувство за вина. Бяха нужни десетилетия, преди да можем да бъдем доброволци в страни, опустошени от Втората световна война. И тогава - нова война. Ако знаех за това предварително, нямаше да замина никъде. Всичко стана ясно едва на 21 и 22 февруари. Никога няма да забравя тези дни. Мисля, че останалите германски студенти по програмата за обмен възприемаха нещата по различен начин от мен, тъй като нямаха моя опит и досег с войната. И нямах думи [с които да им го обясня]. При тези обстоятелства и на фона на такава пропаганда - особено за една германка, "дъщеря на нацисти" - не беше лесно."

След пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна и до края на студентския обмен - тоест до лятото на 2022 г. - Ема работеше в Москва като доброволец към Центъра "Сахаров" в свободното си време.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.