У-лицата със Здрава Каменова и нейният "Дом за овце и сънища"

През миналото, настоящето, до бъдещето странства авторският спектакъл на Здрава Каменова под режисурата на Гергана Димитрова "Дом за овце и сънища". У нас той се сдоби с Икар за музика на Павел Терзийски през 2019 г, както и Здрава бе номинирана за главна женска роля, а съвсем скоро получи и отличието "Брюке Берлин" 2020 за драматургия и превод. Постановката е копродукця между студио „Я”, където е експерименталната работилница на театър Максим Горки в Берлин, с партньорство на театър в Швейцария – Ной Маркт и Червената къща.

Здрава, разкажи как тази награда стана твоя?

Режисьорът Гергана Димитрова и Силвия Петрова- която е част от театралната сцена в Берлин, инициираха пращането на текста на конкурса. Те са главните виновнички, но без брилянтния превод на Александър Зицман, тази награда нямаше да е факт.  Бях забравила за конкурса, когато дойде новината, че сме го спечелили и то насред пандемията и тишината в театрите, толкова навременна награда…Ето това не се слува в България, навременните награди, някак нашата гилдия изпуска точния момент да окрили твореца, когато най-много има нужда, награждаваме тези, които вече са на върха, вече нямат нужда от потупване… Но да се върнем на наградата…казах „Спечелихме я” в множествено число, защото без Гергана Димитрова, която ме покани в този проект и с която се ровихме в тази тъжна част от историята ни и говорехме и обсъждахме, без помощта на Силвия Петрова, без прекрасните момчета Никола Налбантов-създател на вълшебната визия на спектакъла, без Павел Терзийски, който е зад гърба ми на сцената във всяко представление и импровизира прекрасната си музика всеки път, без всички тях и гигантското им можене, съчетано с чувствителност до небесата, нямаше как да ни се получи.

У нас какъв отзвук получи постановката?

Елате и го преживейте това представление, нека не говоря аз, емоционално е, вълшебно е, красиво е, различно е определено, но е разбираемо, човешко, умно, въздействащо на много нива. Голяма болка ми е, че комисиите по драматургия на "Икар"-ите и "Аскеер"-ите не припознават подобен тип текстове за театър, и пиеса, която получава сериозно отличие в чужбина, не стигна дори до номинация тук на театралните ни награди.

Защо според теб става така – много артисти биват припознати в чужбина, но не и в собствената си страна?

В  България малко закъсняват новите тенденции в писането за театър, чувала съм често в неформален разговор с театрали: "Абе много интересен текст, но това не е пиеса". А не било пиеса, защото нямало герои, пряка реч и било много кратко. Благодарение на срещата ми с Гергана Димитрова, която превежда  съвременна немска драматургия и е творец, който не спира да се предизвиква и надбягва със себе си и случващото се не само у нас, а изобщо, аз се запознах с друг свят на драматургията, в който България е крайно време да навлезе.  Може би трябва да виждаме повече съвременен европейски театър и да си сверяваме часовниците, както и да искаме да се радваме на това, което се създава тук и е различно…Бързат критиците и театралите да не харесват, предпочитат да не забелязват, хайде да гледаме с добри очи, да се опитваме да разбираме и да поощряваме и без това е трудно да се отстояваме, като се потупваме ще си даваме заедно взаимно тласък напред, важно е да го разберем.

Къде се игра постановката?

В Червената къща, която вече погребаха, огромна загуба за независимото театрално пространство. Бяхме бездомни, играхме в нов Театър НДК, но такъв тип представление не може и не бива да оцелява на търговски принцип, то е кауза, зад която трябва да застанат институции и хора, а не търговска инициатива. И ето че миналия месец директорът на театър Сити Марк Арт център Христо Киров се свърза с нас, впечатлен от спектакъла и сега тепърва ще се борим заедно за това да го видят колкото се може повече хора, а в края на сезона бяхме пред перспективата вече да оставим „Дом за овце и сънища” - има една боязън у българската публика да влезе в залата и да гледа представление по тежка тема.

Защо?

Не знам дали защото животът ни е по-труден и искаме да ни е леко в театъра, страх ни е някой да не разровичка по-тъмни кътчета в душата ни. И все пак нашите зрители споделяха, че не излизат уплашени и плачещи от салона, драматичните истории на бягащите от Беломорска Тракия бежанци по-скоро карат хората да оценят животът, който живеят сега, действа им животоутвърждаващо. Бяхме на много фестивали в чужбина. Говорим за част от българската история, която е далеч от живота на хората в Швейцария, Германия, Румъния. Те не са преживели нашите болки, гонения, но те се припознаха в тази история по човешки начин. Ние си мислихме, че сме направили много българско представление за много българска публика, а се оказа, че то говори на много езици.

Разкажи за това как се прие постановката извън границите ни?

Да се поклониш на една публика, в която виждаш толкова различни хора, говорещи различни езици, идващи от различни места, и очите на всеки в публиката нещо ти казва, усещаш, че наистина сте си поговорили през този един час, че е било взаимно, случило се е и  ще остане. Надявам се младите пишещи драматурзи да не губят кураж, мотивация да пишат, да имат повече пътища за развитие, за случване на текстовете си, да доживеят една по-отворена към новото критика и театрална среда, която да ги посочи, за да станат видими, да ги избере за свои гласове.

Да се върнем и към "Дом за овце и сънища". Там едни овчици си търсят стопанина. Продължаваме ли да го търсим?

Тази тема за търсенето на дом и липсата на стопанин е темата на улицата и днес, ето ги хората по улиците, които искат нов водач на стадото или заплашват да търсят други пътища. Мигрантската тема е тема на обществото ни стотици години. Останалите да живеят тук, мислят за там. Онези, тръгнали за там, им липсва нещо тук. Изобщо  бездомни сме, където и да сме. „Дом за овце и сънища” търси пътя и началото на това усещане на безпътица и бездомност.

Покрай коронавируса, като че ли останахме повече у дома?

Останахме, но не усетихме къщите си. Причината е явна – несигурността, която е навсякъде. Прибрахме се у дома, но не се намерихме там според мен. Затова театърът ще ни е нужен, въпреки, че го затвориха първи, там сред другите, оглеждайки се в хората на сцената и в салона, намираш себе си, повече отколкото затворен сам, там се спасяваш, да, сред вирусите на другите, може да се заразиш, но има сериозна опасност и да се спасиш.

Ти бе сред първите, които направиха постановка след карантината.

Още първата седмица след като отвориха театрите. Не мога да седя на едно място, а и дойдоха доста зрители.  Зала от 300 места, моментално попълни 30-те разрешени процента. Толкова много хората искаха тази среща с нас и това е моят смисъл и причина да ме има, на едно представление непозната от публиката се протегна и ме хвана докато се покланях, това е ръката, която ме държи, когато е трудно, тази е ръката.