Пречупих Вагнер през модата, легендите, космоса

Художникът Николай Панайотов от 20 години живее и с успех се реализира във Франция. Срещата му с Пламен Карталов е по-скоро случайна, но продуктивна – режисьорът го кани да направи декора на последната премиера на Софийската опера „Рейнско злато”, а после разширяват идеята и върху костюмите. Не е работил в театър и все пак успява да пренесе на оперната сцена елементи от огромните си живописни формати – 7-метрови конуси.

Успяхте ли да пречупите Вагнер през погледа на художника от 21 век?

Абсолютно да! Преди да започна „Рейнско злато”, изгледах много  представления от последните 15 години – от Германия, Копенхаген, Байройд, Лос Анджелис, Сиатъл, операта в Бастилията, Париж. Видях тяхната посока на развитие. Моето творчество като форми, символи, конфигурации на концептуално мислене се смеси в единно движение към Вагнеровата музика и постановката. Много от елементите в костюма преливат в декора. Има развитие на идеята, продължение, единност, завършеност. В началото не бях определен да правя и костюмите, Карталов постепенно реши да го комплектуваме.

Как изглежда постановката в цялост?

Илюстративно, банално, малко кичозно, старомодно, статично поставяне в епохата. Нямаше смисъл да правя нещо, което вече сме го виждали, та даже и което съм виждал в собственото си творчество. За първи път правя костюми и декор, но стана на базата на големия ми опит като художник. Работил съм плакат, дизайн, с архитекти, приложно изкуство – всичко това завибрира в операта. Основно е модерната естетическа линия на 21 век. В декора има елементи от времената на легендите, но в същото време той ни праща в Космоса, на модно дефиле в Париж, на денди парти или в циганските предградия на София. Има го, ако хората го разчетат.

Очевидно костюмите са с доста препратки?

В костюма на бога Вотън има препратки с американското могъщество, азиатската талибанска завист към цивилизацията, в същото време нежността на един объркан вътрешно, желаещ властта човек. Фрика е негова съпруга, но и богиня на семейството, на верността. Тя е със сватбена рокля и воал, смесих костюм на Ив Сен Лоран като признак за суетност с ориенталски елемент –  азиатска бурка, с която си закриват лицата. Логе – ироничният тип. Той хем е с боговете, хем не е. Денди, който днес виждаме да се бута по яхтите между олигарсите и правителството. Типът на посредника – макар да не са на първа линия, държат властта и дърпат конците. Фрая носи златните ябълки на любовта и в същото време поддържа здравето на боговете. Измайтапих се с нашите `мис`, нали винаги богините на красотата имат лента. Двамата великани са ирония към родните мутри, момчетата които се напълват със стероиди и телата им израстват по неконтролируем начин. Главите им излизат почти от коремите, защото не са контролирали напомпването. Първоначално се появяват с бухалки, по късно минават с голф стикове – последните мутри станаха играчи на голф. Напомня за електронна игра – бой, подлост, номера, навлизаме в японския комикс, фантастичните филми или майсторството на графитите. Има насмешка, но не бъркам стилистиката с опера буфо.

Всичко това като костюм как кореспондира със сценичното пространство?

Пространството е опростено, но с повторяемост на стила. Работя с материал, неизползван досега за декор – фибростъкло, няма картони, мокави. На сцената всичко е истинско, не обичам бутафорията. Влизат действителни машини. Хем е нашето време, хем като че ли египтянинът се е събудил днес. Не правим позната авангардна екстравагантност от рода на интерпретацията в Театъра на бастилията,  Франция. Там излизат нибелунги като чеченски терористи, разхвърлят позиви, организират терористичен акт. При нас спектакълът е без антракт, но със сигурност публиката дори не го усеща.