Катрин Панкол: трябва да бдим над любовта

Родена в Мароко, израснала във Франция, живяла в Ню Йорк и обиколила целия свят, Катрин Панкол е пътуващ човек във всеки смисъл на понятието.

Още от 80-те години на миналия век е журналист и отразява всякакви събития – от погребението на Индира Ганди, до интервю с Кари Гранд и материал за живота му. Работила е и като университетски преподавател, шофьор на пикап, секретарка и служител на бензиностация.

Издала е общо 15 романа, но най-известна е трилогията, започнала с „Жълтите очи на крокодилите“ - международен бестселър, преведен на 25 езика в тираж над 3,5 милиона копия, който я нарежда сред най-четените автори на нашето време.

На българския пазар вече е и новата книга от Панкол - „Любов, огромна като катедрала“. Ето какво разказа авторката специално пред Dnes.bg...

В едно интервю казвате, че „Любов, огромна като катедрала“ е любимият ви роман – защо?

Защото в него се разказва за книги, за любов, за страст и защото действието се развива в пристанище. Това е роман, наситен с много емоции. Всяка дума в него трепти.

Персонажът на Кей Бартолди е ярък, но и много наранен...

Мъжът, когото тя обича, я измамва. Изоставя я. Без обяснения. Тя е дълбоко наранена. И тази рана става част от самата нея. Болката се вгражда в тялото й и я придружава непрекъснато.. Тя е жива, но е мъртва вътрешно. Тя е с изпепелена душа.

Разкажете ми за последната жена, която ви е направила силно впечатление.

Аун Сан Су Чи. Тя е вечна героиня. Жената, която се бори за свободата, за страната си, за народа си. Сама. Само чрез силата на волята си и на това, в което вярва. Тя е вдъхновяваща и възхитителна. А изглежда така крехка. Толкова сила в толкова тъничко тяло!

Епистоларните романи имат огромна история във френската литература. Пишат ли писма днешните французи?

Не знам, не работя в пощата... Но пишат мейли – много.

Каква е разликата между класическите писма на хартия, каквито си разменят вашите персонажи и новите канали на комуникация?

Може би разликата е в бързината. На ръка и върху хартия се пише бавно, а на клавиатура пред екран – по-бързо. По Туитър не се пишат писма. 140 знака е твърде малко. Но мейлите и блоговете според мен могат за заместят хартията и перото.

Имали сте изключителен живот – като журналист и писател постоянно пътувате. Има ли история, която не сте написали, но през годините винаги сте знаели, че предстои да бъде разказана?

Не. В главата ми няма скрита история, която да чака своя час. Имам идеи, планове, но не бързам. Изчаквам, докато се оформят, докато станат… спешни.

„Кажи ми какво четеш, за да ти кажа кой си и как умееш да обичаш“ - в 21 век, в който изборът за всичко – от паста за зъби през града, в който живеем, до книгите, които четем и цвета на косата ни – е огромен. Можем ли още да се идентифицираме с любимите си романи?

Книгите са вечни. Чувствата, емоциите, които изразяват – също. Книгите никога няма да остареят. „Тристан и Изолда” е все още актуална.

Любовта зависи ли от изхода в отношенията, или е като катедрала – вечна, неостаряваща, сама по себе си?

Зависи за каква любов говорите… Има толкова видове любов! Има вечна любов, а има и любов, която угасва като пламъка на свещ. За да не угасне любовта, трябва да сте двама. И трябва да бдите над нея. Много.

Възхитително е, че все още се радвате на пътуванията си и с ентусиазъм ги описвате в блога си, а в официалния ви сайт има приложение за опознаване на Париж през очите на вашите персонажи. Доколко книгите и писането ви са свързани с местата, които посещавате?

Градовете и страните служат за декор. Те създават атмосфера, климат, ритъм.

Вие активно пътувате, блогвате, общувате с читателите си и пишете. Има ли рязко очертана граница между личния ви живот и онова, което споделяте със света?

Имам личен живот, за който не говоря. А съществуват и емоциите, които изпитвам и с които си служа. Но това е съвсем различно. Емоцията е бездна, изпълнена с хиляди трепети, мъки, рани и радости. Писателят черпи от нея, за да развълнува читателите.

На 9 април предстои премиерата на филма по „Жълтите очи на крокодилите“ - успяхте ли да видите вече сурова версия? Споделете ни нещо любопитно от процеса зад камера.

Когато подготвяха и снимаха филма, пишех „Мучачос”, така че не ми беше до това. Бях „другаде”. Бях в книгата, която пишех и която беше много по-реална от филма или от живота извън мен.

Вашата книга „Любов, огромна като катедрала“ излезе в България в първите дни на Новата година. Какво си пожелахте за 2014-а? Имате ли новогодишни резолюции?

Не! Нищо не си пожелах и никакви решения не взех. Никога не го правя. Защото знам, че това си остава само на думи.

В България току-що излезе „Първите утринни лъчи“ на Фабио Воло – също епистоларен роман под формата на дневник, чиито автор е жена. Вие мислила ли сте да напишете роман, в който да влезете дълбоко в кожата на мъжки персонаж и да превърнете неговия глас в основен?

Когато пиша, аз се отъждествявам с всичките си герои. Мъже и жени. Деца и възрастни. Влизам в кожата им, в главата им… Мъжете и жените изпитват едни и същи емоции. Не ги изразяват по един и същи начин, това е всичко. Мъжът говори малко, но чувства толкова, колкото и жената.

Представете си, че млад български писател може да прекара с вас 1 час - какво би представлявал този уъркшоп?

Всеки трябва да намери свой начин на писане. Така че не бих му дала никакъв съвет. Като цяло – не се виждам начело на уъркшоп. Писането е интимен акт. Единственото, което бих споделила е, че трябва да се упорства, да се работи продължително, да се започва хиляда пъти дадена фраза или даден абзац, докато не започне да звучи добре на пишещия. Както казва Фокнър, „Не казвайте „бих искал да пиша”. Пишете!”. Хвърлете се в думите и открийте своята музика.