В София веднага се почувствах у дома

Навярно един от най-дългоочакваните гости и със сигурност един от любимите режисьори специално на публиката на СФФ (още от 2002, годината на „Ничия земя” – филма, „Оскар”-а, виното, цялата история) Данис Танович най-накрая пристигна в София, за да се срещне с вярната си публика.

След прожекцията на новия му филм „Цирк Колумбия”, последвала церемонията по връчването на фестивалните награди, няма много какво да си говорим: „Цирк Колумбия” е оригинално произведение на филмовото изкуство, което е по-добре да се гледа, отколкото да се дискутира. От друга страна обаче, Танович е толкова интересен събеседник, че е грехота да пропуснем възможността да си кажем няколко думи с него.

Разговорът ни започва индиректно, неангажиращо – съвсем не като „журналистическо интервю”. Тръгваме от музикални теми, тъй като Танович има и музикално образование, ако си спомняте добре от „Ничия земя” и някои други негови филми отпреди „Цирк Колумбия”...

Знаете ли, не съм сигурен, че човек въобще може да бъде филмов режисьор, ако не притежава и музикален талант. Защото в един филм, особено по време на монтажа, има ритъм и темпо, с които трябва да се съобразяваш – те са органична част от филма. Можех да стана и музикант и може би един ден наистина стана. Музиката все още играе важна роля в живота ми – всяка година се захващам с изучаването на някой нов инструмент.

От известно време се уча да свиря на барабани, миналата година почнах да уча и саксофон, на пиано свиря от 4-годишен, тук слагаме и китарите, баскитарите и всичко, на което съм свирил през годините... Но това е нещо много лично, нещо, което никога не съм бил пришпорван да правя публично – с изключение на случаите, в които съм писал музика за филмите си: за „Ничия земя”, както и за „Ад” и „Незараснали рани”. В „Цирк Колумбия” изобщо няма музика, но то е, защото почувствах, че така трябва да бъде... Но ако се върнем на това как музиката е повлияла на филмите ми, не знам точно. Всичко около нас оказва влияние вър¬ху това, което правим: четенето на книги например – особено ако ти самият си писател, много важно е да четеш други писатели; за правенето на филми е хубаво да гледаш как са направени други филми. И т.н.

Ако си говорим за историята на Югославия и за общата история на бившите югославски републики, едно от най-важните неща в „Цирк Колумбия” е специфичното време, в което се развива действието – Вие улавяте онези кратки и напрегнати месеци, когато комунизмът вече си е отишъл, но войните още не са започнали...

Да, ние обикновено не си даваме сметка за тези неща – като си помислят за бивша Югославия, хората повече се сещат за битки, за войни и пр. Войната, разбира се, е много по-благодатна за филмиране, по-кинематографична и затова много рядко можем да попаднем на филм, който говори за времето непосредствено преди войната. За мен беше важно да направя точно такъв филм, защото хората в моята страна, и не само там – това важи и за хората от други бивши югославски републики, вече забравят как сме живели в онези времена. Това е един вид причината да реша да направя такъв филм.

И трябва да кажа, че бях приятно удивен, когато филмът започна да пътува по фестивали не само в страните от бивша Югославия, но и из цяла Европа (Венеция и т.н.) и навсякъде хората разбираха много добре какво съм искал да засегна с него.

Но ако трябва все пак да сравните реакциите на босненската публика и тези на западноевропейската, къде са разликите? Имам предвид, едно е да си преживял това, за което се говори във филма, а съвсем друго – да го гледаш като чужденец...

Да, в Сараево всички плачеха след прожекция. Реакциите бяха много емоционални. Но това е нормално, мисля – всеки филм, занимаващ се с дадена култура, винаги е по-комуникативен спрямо представителите на тази култура. Имам предвид, че и българските филми също навярно най-пълноценно се възприемат от българската публика, както босненските от босненската – заради езика, заради културата, заради общата памет... Но както и да е, не смятам, че обективност съществува. Не вярвам в обективността и този филм е просто един вид моето собствено виждане за този малък свят, който функционираше по странния си начин в онези времена.

Знаете, за някои хора комунизмът беше затвор, но днес никак не са малко и хората – навярно и в България е същото, – които искат да се върнат в този затвор. Защото е много жалко да виждаме по улиците на посткомунизма университетски професори например, които ровят в кофите, за да намерят храна. Бяхме свик¬нали да живеем в една система. Разрушихме я, но не я заменихме с истински капитализъм, а с нещо като феодализъм.

Наскоро у нас излезе книгата на Вашия сънародник Джевад Карахасан „Писма от тъмния вилает”. И Вашето Сараево в „Цирк Колумбия” мно¬го напомня, като атмосфера и дух, точно на неговото Сараево в различните истории...

На първо място, много се радвам, че българската публика знае за Джевад Карахасан. Той е много важна фигура и в моя случай, защото беше мой преподавател – по история на драматургията и история на театъра. И мисля, че ако се вгледаме в „Ничия земя” например, филмът много напомня на театрална пиеса – той беше направен по този начин до голяма степен благодарение на това, което съм научил от Джевад Карахасан. Голям фен съм му, много го ценя и като писател, и като учител и можете свободно да ме сравнявате с него, когато пожелаете – за мен това ще е чест.

Накрая ще засегнем темата за паралелния живот на филмите и за света, който да¬ден филм създава извън самия себе си... Как ви се хареса виното No Man’s Land, което СФФ пусна в чест на Вашия филм?

Помня, че когато получих пратка с това вино, много се изне¬надах. Още тогава исках да дойда на СФФ, но нямах възможност. Но накрая дойдох. Тук съм, в София, и още с пристигането по странен начин веднага се почувствах у дома. Седнахме в една механа и като видях думата „механа”, ми стана много драго и се разсмях. У нас в Босна имаме същата дума, но като архаизъм. И така – оказва се, че по много неща си приличаме. Когато вървя по улиците на София и слушам хората как гово¬рят, мога да разбера почти 95% от това, което казват. Щастлив съм, че съм гост на СФФ.