36 маймуни: 3 пиеси, трима режисьори, трима драматурзи

 Независимата организация за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни“, стартира проекта ProText през 2007.

Създават я трима млади режисьори – Младен Алексиев, Гергана Димитрова и Василена Радева, с идеята да представят съвременното европейско драматургично писане в нови и необичайни пространства. Защото театърът може да се случва навсякъде.

Три години по-късно в три серии на ProText са преведени и представени качествени немски, френски и румънски съвременни драматургични текстове, няколко от които по-късно влизат и в репертоарните театри (например „Преди/След“ на Роланд Шимелпфениг и „Грозният“ от Мариус фон Майенбург в Театър София).

Така стигаме до 2010 година, когато най-сетне идва ред на българско издание на проекта.

Режисирането и представянето обаче не са достатъчни за организаторите, заради което те измислят още по-любопитна идея.

Младен Алексиев, Гергана Димитрова и Василена Радева (режисьорите от 36 маймуни) се впускат в пътуване с трима млади български драматурзи (psychobaiko, Здрава Каменова, Александър Мануилов) и пишат три интригуващи съвременни драматургични текста.

Повече за тях – от самите автори...

Как стигнахте до идеята за българско издание?

Младен Алексиев: През 2007 ProText стартира с идеята не само да представи нови текстове в нови места, но и да привлече и образова млади автори. Тъй като ние като режисьори като цяло страдаме от липса на български съвременни текстове, които да отговарят на нашата чувствителност и да се занимават с проблемите, които ни вълнуват. След румънското издание дискутирахме какво да направим след това. И съвсем естествено решихме, че е време и сме готови за българско издание – отговор и продължение на досегашните. 

А как избрахте авторите?

Младен Алексиев: Подходихме максимално субективно. Всъщност аз и Василена вече знаехме с кого ни се пише. За Гери обаче направихме конкурс. Така дойде Здрава. 

Защо съвременното българско изкуство излиза в музеите?

Гергана Димитрова: Докато пишехме текстовете, естествено, нямахме идея за пространства. Но имайки предвид какво се случва в българската култура, някак интуитивно стигнахме до музеите. Защото българското съвременно изкуство е нещо като рядък и изчезващ вид, толкова неосъществим някак, че от създаването си директно трябва да влиза в музеите.

3 години след началото как виждате ролята на 36 маймуни в българския независим театър?

Младен Алексиев: Личното ми мнение е, че когато стартирахме, екипът, който се формира тогава, беше кръщение за много хора. Онзи първи опит показа, че може без компромис с качеството леко и готино да правиш това, което искаш, както го искаш. Това според мен беше тласък за Сдружение По действителен случай, Театрална компания Момо – индуцира се поле и от него се обособиха отделни артистични групи и така се появи в по-късен момент и Асоциацията за свободен театър...

Случайно ли е, че трите пиеси си приличат – в антиутопичността си, в проблемите, които засягат, дори в изразността си?

Гергана Димитрова: Докато пишехме, не си говорихме изобщо какво се случва. И след това си направихме едно четене. Получи се адски странно – оказа се, че пиесите, освен много различни, имат и нещо общо. Може би те не са общи неща между нас тримата, а споделени възгледи, тревоги и теми на цялото поколение. 

Да поговорим за самите пиеси! Първата представена беше „Праехидно“. Как реагира публиката? 

Гергана Димитрова: Имаше много положителни коментари, но един от особено интересните беше, че тази пиеса е като манифест на 36 маймуни, че не е правена за режисьор в театър и никой не би я поставил. Аз отговорих, че аз съм режисьор и аз бих я поставила. 

Как сработи ролите си на режисьор и съавтор?

Гергана Димитрова: И двете със Здрава сме театрални практици и в началото, докато я пишехме, съзнателно изключих режисьорската си половина. Исках текстът да стане максимално добър откъм своята драматургична страна. Едва когато започнах да я подготвям за Протекст, влязох във функцията на режисьор и стигнах до „Божеее, ами сега? Тази пиеса доста трудничка май...“.

Пиесата съчетава няколко сюжетни линии – изчезващото животно праехидна, Тед Качински, връзката между индустриализацията и човека, намигването към класическата трагедия с хора... Как съчетахте всичко това?

Здрава Каменова: Всичко в нашата пиеса е истинско, включително точните координати на местата, времето. 

Гергана Димитрова: Всички си мислят например, че космическият асансьор е наша измислица, а той е реалност. Както и рекламата „купете си монета от един долар за 75 долара по случай бъдещото осъществяване на асансьора“. Физикът, който обяснява за донагласянето научните теории с изнамирането на новите частици, които дават отговор на въпросите без отговор... Единственото, за което преувеличаваме, е проехидната – тя още не е изчезнала, но ще изчезне със сигурност скоро. 
Здрава Каменова: Гери много държеше на Тед Качински. Като ми каза за него, се прибрах, прочетох за него и веднага го намразих. После постепенно погледнах по друг начин на него. 

Гергана Димитрова: Той винаги ми е бил много интересен и знаех, че ще намеря нещо за себе си, ако го изследвам. Освен терорист той е математик и философ, който се занимава с индустриалната революция и твърди, че колкото по-развита става тази нова реалност, толкова човешкото достойнство и свобода ще намаляват. И че такъв вид система няма да се грижи за индивида, а за себе си, пренебрегвайки отделния човек. И точно това се случва... Очарова ме убеждението му, че свободата и достойнството на отделния индивид са най-важното за човека. 

„Машината на Тюринг“ отново дава шанс на psychobaiko след кибритопродавачката да обърне с главата нагоре класически  герои. Снежанка е гадже с Дарт Вейдър, Робинзон Крузо е анархист, а Тюринг защо?

psychobaiko: Аз съм физик и Тюринг винаги много ме е интересувал – влиянието му върху съвременната наука и виждането му за света от научна гледна точка въобще. Той е бил хомосексуален, а във времето му това е било наказуемо. Вследствие на кражба в къщата му от негов приятел започва разследване и инцидентно устанoвяват, че е гей. Започва голям скандал, защото той вече е национален герой. И дилемата е била или да го затворят, или да се подложи на „терапия“ – химическа кастрация. Обаче от нея хормоналният му баланс се е скапал, психически и физически е рухнал и накрая е инжектирал цианкалий в ябълка и е отхапал... като Снежанка. Преди това е гледал 40 пъти филма... Как да не пишеш за тази невероятна съвкупност от факти. Да не говорим, че има още купища, като например – отношенията с едноръкия му градинар... 

„Невидимият“ е третата пиеса. За какво разказва тя?

Александър Мануилов: В пиесата става въпрос за всички, които не могат да се впишат в света. Разказва се за наистина невидим човек, който иска да прави обичайни неща – например да си купи обувки. Но не може, защото няма крака. Иска да се подстриже, но не може, защото няма глава...

Василена Радева: Идеята за втората линия беше моя, покрай нея си озаглавих пиесата „Невидимият, който вижда и видимият, който не вижда“. Търсих друга гледна точка към този невидим и измислихме един персонаж, който е доста видим, постигнал е известност, но се оказва, че му липсва нещо също толкова невидимо. Пиесата намери цялостност в съпоставката между двамата.

Ще търсите ли сцена за пиесите оттук нататък?

Василена Радева: Аз не мисля, че това е мисията на ProText. Ние представяме пиеси в специфично пространство и много ми се иска да вярвам, че проектът не само забавлява, а и обучава и запознава директорите и режисьорите с новата драматургия. Разбира се, ще се радваме, ако ги видим на сцена. Дори на сегашния ProText имаше директори и се надявам, че има интерес като цяло и от самите театри.