Диагноза: живот. А как да го лекуваме...

Неговата фамилия често се бърка с известна търговска марка. Приликата между двете имена не е случайна, но е твърде далечна, колкото и областта им на изява.

Още с дипломния си филм Кшищов Зануси получава 4 международни награди, сред които "Златен лъв" във Венеция. Кариерата му продължава да е завидна.

Не за първи път режисьорът идва в България. Със страната ни го свързва и състудентството му с Мариана Евстатиева Биолчева.

Получава и отличие от Нов български университет, а книгата му "Време да се мре" отдавна може да се намери из книжарниците у нас. В нея Зануси си спомня какво е да си режисьор във времето на социализма.

В началото на месеца той се разхождаше из северното ни Черноморие. Появи се из свежите коридорчета в Двореца на Балчик, по време на  Международния фестивал за късометражно кино.

Учили сте физика и философия. Как тези две неща ви насочиха към режисурата?

Обичах физиката, но тя мен – не. За съжаление това го разбрах след много години.

Философията беше една стъпка напред в развитието ми и бях доста изкушен да уча.

Освен това имах възможност да се занимавам с немарксистка философия, което за онези години наистина значеше много.

Все пак лично за мен си знаех, че никога няма да съм професионален философ.

Гостували сте доста пъти у нас.  Какво си харесахте от нашата действителност? Нещо силно, което да може да се види в някой ваш филм?

Трудно е да се определи. Няма конкретно нещо, което да измъкна специално от вашата страна. По-скоро бих наблегнал на един ваш писател – Васил Кинов.

Той е от авторите, които имат доста силно влияние в Полша. Имам много високо мнение за него, може би и защото го познавам като човек.

Васил има силно влияние към балканското. Внушава чувство на особен вид анархизъм, който е абсолютно противоположен на моята чувствителност, и точно затова много ми допада. Така че позволете ми да го препоръчам.

Най-вече, защото пише за свободния дух, за хората, които могат да избират.

Напоследък все повече хора, които притежават камера, започват да снимат свои филми. Възможно ли е да се каже, че човек зад камера е равносилно на режисьор?

Физически – да. Това е възможно, колкото всеки притежател на химикал може да се нарече писател. Може да се постигне невероятен успех с камера на телефон, например.

Но всъщност основното е за какво снимаш, за какво пишеш. Не обръщам внимание на средството. Съдържанието е важно.

Споделяте, че сте "откраднали" името на филма ви “Животът е смъртоносна болест, предавана по полов път” от надпис, намиращ се близо до дома ви...

Да, така е, но сценарият няма нищо общо с този надпис. Просто го видях и реших, че звучи адекватно. Всъщност животът е фатална афера, която приключва със смърт.

Във времена, в които се говори за клонинги, ние може да се наречем щастливци, че все още се раждаме по естествен път.

А надписът звучи като парадокс, като ужасна констатация, но и като интересно твърдение: Животът е болест и трябва да видим как да я лекуваме.

Надписът ви е довел до филма, а какво от това, което предлага животът, не може да се улови от киното?

Киното притежава една съвсем банална характеристика – има само сегашно историческо време.

Какви изразни средства да използвам, ако искам да кажа: “Посещавах библиотеката всеки втори ден в продължение на две години”...

Подобно обяснение мога да направя само чрез диалог. Това е слабата страна на киното и няма много начини да се покаже.

Затова пък безспорната му силна роля се крие в начина на разкритие на духовността. Като във филм на Тарковски.

Киното може да борави с абстракции, така както литературата не може.

Това е качеството, което привлича и удивлява зрителя. То може да усили духовното до такава степен, че да се усети по-силно и от живота.