Очи в очи с тероризма: Разкази на оцелели в Будьоновск

На 14 юни 1995 година по обяд близо двеста опитни и добре въоръжени чеченски бунтовници под командването на Шамил Басаев с три камиона „КамАЗ“ влизат в Будьоновск. Разделят се на групи и атакуват сградата на местната милиция, пазара, медицинското училище, пожарната, две банки. Терористите взимат за заложници всекиго, когото срещнат, а тези, които са се съпротивлявали или са се опитали да избягат, биват убити. Взетите за заложници са откарани в градската болница. Заедно с персонала и болните терористите държат почти 2 000 души, сред които деца, старци, родилки и бременни, припомня Лента.ру. За събитията в Будьоновск разказват мирни жители, чийто живот тогава се е променил завинаги.

От страха косата на момчето не успяла да побелее, а почервеняла

Любов Илинична Чумак, изгубила сина си

- Той беше само на 15 години. Никога не съм искала да се махна от Будьоновск – това е родният ми град. Тук погребах сина си, който беше убит в първия ден....

Когато се чуха изстрелите, ние си бяхме у дома. Ако знаехме какво се случва! Не сме могли и да си помислим за такова страшно нещо. Мислехме си, че са някакви учения, Будьоновск е военно градче. Синът ми пиеше чай, а аз излязох на улицата, говорих със съседи. Решихме да се приберем, а синът ми затръгва нанякъде.
Къде отиваш, Стасик?
Никъде. Тук, в двора.
Не ходи никъде, стрелят. Има някакви учения.

Не знам дали мина и минута и бегом пристигна дъщеря ми. Тя беше разбрала какво се случва. Едва успяла да стигне до вкъщи по околни пътища и първо попита: „Къде е Стасик?“ Казах й, че току-що е излязъл в двора. Но него вече го нямаше никъде.

След това се разбра, че той изтичал да разбере какво се случва. Съседско момче после разказваше, че му казвал да се върне вкъщи, но синът ми хукнал. Искал да съобщи на познати момчета и те да се скрият. Разказват, че срещу него се движела кола, в нея седял брадат мъж, който стрелял наляво и надясно. Това е всичко. Множествени рани от куршуми.

Намерих го после. Косата на Стасик беше руса. От страх косата му не беше успяла да побелее, а беше станала червена. Той беше само на 15 години.

Като сега помня, денят беше горещ. Стас беше откъснал вишни от двора и ми подаде в дланта си: „Вземи, мамо, яж“. Ако знаех, че това е било за последен път. Много е лошо без него. Той ни е единственото момче, единственият син. ... Сега живея заради дъщерите си, заради внуците си“.

В този ден разбиха живота ми

Вера Демус, изгубила мъжа си

- На 14 юни моят мъж е карал хора от село Орловка с автобус за Будьоновск. На спирката са го разстреляли, фактически от упор. Хората, които са били в автобуса, всичките са ги взели за заложници.

Настъпила е такава суматоха, че никой не е загасил двигателя на автобуса, а мъжът ми, разстрелян, така и е останал да лежи там. Едва след три часа са пристигнали милиционери, спрели двигателя, отнесли мъжа ми на сянка. Всичко това и досега е пред очите ми.

В Будьоновск често си спомнят за това. Всяка година ходим на гробищата.

Исках и досега искам да напусна града. Да замина някъде, само не и в този град. По-надалеч в Русия. Тези спомени и мъката давят. Не мога спокойно да разговарям за това.  И с годините става все по-лошо. Събирам и пазя всички книжки и вестници, които са посветени на това. Изобщо, мога да кажа, че в този ден животът ми беше разбит.

Галина Александровна Синкова, изгубила мъжа си

- Останах сама с две момчета. Беше много трудно: единият беше на 10 години, а другият на 15. Като че ме положиха в земята и ме засипаха. Много е страшно. Ходехме като зомбита, не чувствахме земята под краката си, не виждахме небето. Не помня повече от година от този период. Като че са зачеркнали всичко. Но както се казва, времето лекува. Децата пораснаха, живеят своя живот. А аз съм сама, на 60 години съм. И децата пораснаха без баща.

Мъжът ми беше в отпуск, отиде на нашия пазар. В онзи момент аз бях на работа. Това стана горе-долу към един часа, а половин час преди това той ми се обади и ми каза, че си отива вкъщи. Така и не е стигнал вкъщи. Когато са започнали да стрелят, той се качил в автобус. Автобусът веднага бил спрян, не успял и 20 метра да мине – и всички са били разстреляни. Просто се качили и убили хората.

Прибрах се вкъщи около 4 часа, децата не знаеха нищо. Започнахме да се притесняваме, татко го няма и го няма. Някак си прекарахме нощта. Започнаха да съобщават за ранени, аз не знаех къде да ходя. Мъжът ми работеше в бърза помощ и негови колеги дойдоха и съобщиха: „Миша го няма“.

Елена Михайловна Принковская, изгубила мъжа си

- Мъжът ми беше шофьор на автобус и в този ден беше на работа. И не се върна. Убили са го направо зад волана. Със сина ми го търсихме цяло денонощие, навсякъде. А се оказа, че той е лежал в двора на милицията сред неразпознатите трупове.

Мъжът ми е починал практически веднага. Всичко започна в 12.20 часа, а той е бил убит в 12.25 часа. Срещнал три автобуса, шофьорите спирали и го предупреждавали: къде отиваш, там стрелят. А той пътувал към съдбата си. Тежко е.

Живея със сина си. Не се омъжих повече. Племенницата ми по време на тези събития беше на работа в родилния дом, останала е там пет дни. Мъката засегна всички мои близки.