Защо Доналд Тръмп не може да постигне мир в Украйна и Газа?

Съединените щати не са непознати в миротворчеството и през последните десетилетия Вашингтон изигра жизненоважната роля на честен посредник в осигуряването на траен мир в Близкия изток, на Балканите, Северна Ирландия и другаде.

Там, където Вашингтон успя, той не наложи мир отвън, а вместо това го измъкна от воюващите страни, които бяха готови за това. Това беше вярно с Израел и Египет през 1979 г., Израел и Йордания през 1994 г., Сърбия и Босна през 1995 г., Северна Ирландия през 1998 г. и Израел и други арабски нации през 2020 г., пише за The National Interest Лорънс Дж. Хаас, старши сътрудник в Американския съвет за външна политика.

Въпреки това, поради различни причини във всеки случай, страните се ангажираха с мир, защото заключиха, че ще спечелят повече от него, отколкото от продължаващото кръвопролитие. Египетският президент Ануар Садат се стреми към мир, за да си върне земите, изгубени по време на войната, и да привлече икономическа помощ от САЩ. Страните в конфликта в Северна Ирландия бяха изтощени от три десетилетия „неприятности“. Споразуменията на Ейбрахам се появиха до голяма степен, защото участващите страни решиха да се обединят срещу по-опасен враг в Техеран.

Но миротворчеството на САЩ без желаещи страни – както виждаме днес с Русия и Украйна, и с Израел и Хамас – със сигурност ще има обратен ефект, опетнявайки глобалния имидж на Америка, като същевременно засява семената за още война. Всъщност един Вашингтон, който изглежда твърде нетърпелив за мир, дори кух мир, който осигурява само кратка почивка преди боевете да се върнат, може да направи войната по-вероятна и на други места.

Стремейки се да наложи мир между Русия и Украйна, президентът Тръмп спасява Владимир Путин от глобалната изолация, тормози Владимир Зеленски да приеме ориентиран към Русия мир, в чието оформяне той няма да играе роля, и спира военната помощ на САЩ за Украйна. Самите воюващи страни в този конфликт обаче не се стремят към дългосрочен мир при днешните обстоятелства.

Путин написа, че "идеята за украинския народ като отделна нация от руснаците" няма "никаква историческа основа" и каза , че голяма част от Украйна някога е принадлежала на Русия. Той превзе Крим през 2014 г. и насърчи проруските сили да предизвикат проблеми в източния регион на Украйна, преди да започне инвазия през 2022 г., за да завладее страната. Никой няма причина да вярва, че дори и с мирно споразумение, Путин ще направи всичко, освен да се подготви да опита отново да постигне своите имперски планове за Киев.

Не е изненадващо, че Зеленски вярва , че мирът е "много, много далеч" и – според страховете си относно дългосрочните планове на Путин – настоява, че всеки мир трябва да бъде „справедлив, честен и най-важното – устойчив“.

Що се отнася до войната на Израел с Хамас, Тръмп миналия месец предложи да превземе Газа, да измести 2,1 милиона палестинци, които живеят там, и да я преустрои в "Ривиерата на Близкия изток". Той каза, че „целият ад ще се разрази“, ако Хамас не освободи всички останали заложници до обяд следващата събота.

Е, планът за Газа сега изглежда спорна неосъществима мечта, Хамас пренебрегна искането на Тръмп за заложници и нито Хамас, нито Израел показват признаци да изоставят дългосрочната си битка до смърт.

Лидерите на Хамас гледат на тяхното клане и вземане на заложници от 7 октомври 2023 г. като на огромна победа над Израел, обещават да извършат толкова много зверства, колкото е необходимо, за да унищожат еврейската държава, и използваха скорошното прекратяване на огъня, за да си възвърнат контрола над Газа - където те неизменно ще се прегрупират, превъоръжат и възобновят своя тероризъм.

От своя страна израелският премиер Бенямин Нетаняху обеща да унищожи Хамас в дългосрочен план, независимо от това дали двете страни удължат настоящото примирие или ще се върнат към война.

Със сигурност миротворчеството е забележителна практика на САЩ и това е голяма причина воюващите страни, които са готови да сложат оръжие, да търсят Вашингтон да ги обедини и да тласне усилията напред.

Но каквито и мощни моркови и тояги да има на разположение, Вашингтон не може да наложи мир отвън.

Още по-лошо, Вашингтон, който изглежда отчаян за мир – независимо от справедливостта на неговите условия или вероятността за неговата устойчивост – ще изпрати опасен сигнал на лидерите в други региони, които обмислят дали да започнат свои собствени войни.

Законът за отношенията с Тайван от 1979 г. декларира очакванията на САЩ, че бъдещето на Тайван „ще бъде определено с мирни средства“ и ангажимента на САЩ да „запазят капацитета… да се противопоставят на всяко прибягване до сила или други форми на принуда, които биха застрашили сигурността или социалната или икономическата система на народа на Тайван“.

Докато китайският Си Дзинпин обмисля дали да изпълни заплахите си да превземе Тайван със сила, ще заключи ли, че Съединените щати просто няма да имат стомаха да превърнат предишните си декларации в действия?