Европа е в процес на огромни военни разходи

Европейските правителства са изправени пред спешна криза в отбраната, разкъсани между руската агресия и американската ненадеждност. Но доказателствата, че те поне започват да приемат заплахата сериозно, се увеличават. През май Европейската комисия стартира Safe (Security Action for Europe) - фонд от 150 милиарда евро (174 милиарда долара), който предоставя на членовете на ЕС нисколихвени заеми за инвестиции в отбраната. Той осигурява средства за справяне с някои от най-фрапантните пропуски в способностите на Европа и за повишаване на индустриалния капацитет чрез общи обществени поръчки. Скептиците се съмняваха, че ще има много желаещи. Но когато крайният срок изтече на 30 ноември, 19 държави бяха подали заявления и фондът беше изцяло зачислен. Само Полша иска 43,7 милиарда евро, пише The Economist.

Безопасността е един от двата основни стълба на плана на ЕС за увеличаване на разходите за отбрана, първоначално наречен „ReArm Europe“, но впоследствие преименуван на „Readiness 2030“. Другият е Националната клауза за дерогация ( NCE ), която позволява на страните да увеличат разходите си за отбрана с до 1,5% от БВП през следващите четири години, без да нарушават правилата на ЕС за дефицита. Вече 16 държави, включително Германия, са се присъединили. NEC би могъл да отключи допълнителни 650 милиарда евро военни разходи.

На срещата на върха на НАТО през юни миналата година европейските членове на алианса се ангажираха да увеличат разходите до 2035 г. от 2% от БВП на 3,5% за „основните“ военни бюджети, плюс допълнителни 1,5% за инфраструктура, свързана с отбраната. Оттогава чувството за неотложност се засили, заедно с опасенията относно ангажимента на Америка към Европа. Очаква се дълго отлаганият преглед на глобалната позиция на Пентагона да призове за изтегляне на войските и прехвърляне на капацитет към Азиатско-тихоокеанския регион. Сега Америка изисква Европа да плаща за оръжията, които изпраща на Украйна, а мирните преговори през последните седмици ясно показаха, че желанието на Доналд Тръмп да сложи край на войната може да изложи на риск сигурността на Европа.

Междувременно Русия засили военната си икономика,

съкращавайки времевата рамка, до която тя би могла да представлява пряка заплаха за Европа. Международният институт за стратегически изследвания, лондонски мозъчен тръст, смята, че това може да се случи още през 2027 г. Бастиан Гигерих, генералният директор на IISS , предупреждава, че въпреки че руската икономика е само около една десета от европейската, по паритет на покупателната способност тя ще е похарчила толкова, колкото цялото европейско НАТО тази година. „Съпротивата на Украйна“, казва той, „даде на Европа прозорец да навакса.“ Тревогата е, че ако войната приключи, този прозорец ще започне да се затваря.

Възможностите, за които Европа разчита на Америка и които нейните министерства на отбраната сега трябва да заменят, са огромни. Те включват въздушно и геопространствено разузнаване, наблюдение и разузнаване; стратегически въздушен транспорт; наземни, прецизни атаки на далечни разстояния; и хипермащабен капацитет за облачни изчисления. IISS оценява цената на подмяната на американските неядрени възможности, предоставени на НАТО, на около 1 трилион долара.

И все пак това далеч не са единствените елементи в списъка със задължителни задачи на Европа. Камий Гранд, бивш помощник-генерален секретар на НАТО , който ръководи Европейската асоциация за аерокосмическа безопасност, сигурност и отбрана, индустриална организация, казва, че първият приоритет трябва да бъде засилването на подкрепата за Украйна сега, след като Америка се изтегли, особено с ракетни системи с голям обсег и средства за противовъздушна отбрана. Второ, казва той, идва възстановяването на собствените бойни формирования на Европа. НАТО се нуждае от общоевропейска интегрирана система за противовъздушна отбрана, която може да се справи с всичко - от хиперзвукови плавучи ракети до атакуващи дронове. Трудно е да се посочи точна цифра за такъв сложен проект, но Марк Рюте, генералният секретар на НАТО , призовава за 400% увеличение на способностите за противовъздушна отбрана.

Трето място в списъка на Гранд е подмяната на онези капацитети, за които Европа все още зависи от Америка. Той смята, че всичко това е осъществимо през следващото десетилетие. Европейските разходи за отбрана вече са с 50% по-високи в номинално изражение, отколкото през 2022 г. Гранд очаква те да се увеличат през следващите пет години до между 500 и 700 милиарда евро годишно, около 30% от които за обществени поръчки. Това би трябвало да свърши работа.

И все пак много зависи от това колко бързо се увеличават разходите.

Испания и Италия, където възприятията за руска заплаха са по-ниски, вероятно ще изостават. Фискално ограничените Великобритания и Франция ще се затруднят да достигнат дори 3% в рамките на пет години. Но Полша ще похарчи 4,8% следващата година, а богатите скандинавски страни бързо напредват към 3,5%. Германия, чийто бюджет за отбрана почти се е удвоил от 2021 г. насам, се стреми към 3,5% до 2029 г., или около 195 милиарда долара (въпреки че е вероятно да не постигне желания резултат). След като частично освободи дълговата спирачка на Германия, канцлерът Фридрих Мерц обеща, че Бундесверът ще се превърне в „най-силната конвенционална армия в Европа“.

Друг въпрос е дали склеротичните системи за обществени поръчки на Европа могат да се движат по-бързо и дали нейната отбранително-промишлена база може да отговори на търсенето. Гранд казва, че индустрията реагира с безпрецедентни инвестиции. След десетилетия на свиване, казва Гигерих, отбранителните фирми трябва да преминат от „занаятчийски към индустриален мащаб“. От 2022 г. насам около 53% от отбранителните договори на континента, по стойност, са отишли ​​​​в европейски фирми; 36% са изразходвани за американско оборудване, главно изтребителя F -35. Този дял ще трябва да се увеличи рязко.

Всяко министерство на отбраната сега говори за рационализиране на придобиванията и предпочитание към „спирално развитие“, при което достатъчно добрите системи се развиват непрекъснато, за сметка на „изящните възможности“. Целта е бързо да се правят поръчки и да се дават на индустрията дългосрочни договори. Но разчистването на регулаторния подраст е бавна работа. Германия изисква договори на стойност над 25 милиона евро да бъдат одобрени от бюджетната комисия на Бундестага. Холандците и италианците имат подобни ограничения.

Нико Ланге, бивш началник на кабинета в германското министерство на отбраната, казва, че войната в Украйна показва, че победата е на този, който може да „снабди своите сили на фронтовата линия с технологии в съответните количества най-бързо“. Европейски фирми с иновативна насоченост като Rheinmetall си партнират с украински, а в Украйна могат да се харчат сигурни заеми. Министерствата на отбраната осъзнават, че новите технологии, разработени от новосъздадени фирми и финансирани от рисков капитал, изискват различен подход.

Ланге твърди, че Германия трябва да изразходва 10% от бюджета си за обществени поръчки за „революционни проекти“, като този процент ще се увеличи до 30% до 2030 г. Британското министерство на отбраната е заделило 400 милиона паунда (529 милиона долара) за иновационно звено, което ще работи с „темпото на военно време“. Сър Лорънс Фрийдман, британски стратег, казва, че се заражда нова екосистема, в която „скоростта на иновациите е зашеметяваща“. Такива нови процеси на обществени поръчки, казва той, трябва да протичат успоредно с тези на наследените системи.

Предизвикателството пред Европа е ясно. Тя трябва да похарчи достатъчно, за да изпълни ангажиментите, поети през юни; да реформира процесите си за обществени поръчки в областта на отбраната; да намали зависимостта си от Америка; и да увеличи сътрудничеството, за да извлече по-голяма полза от еврото. Но малко правителства на големи държави обясняват на избирателите защо отбраната трябва да има предимство пред социалните разходи. Междувременно в цяла Европа крайнодесните партии, симпатизиращи на Русия, представляват сериозна заплаха. Европа очевидно разполага с финансовата, технологичната и индустриалната мощ, за да направи необходимото. Въпросът е дали има политическата воля.