Опасното наследство на доктрината Монро

Продължаващото натрупване на военни сили на САЩ в Карибския басейн не представлява разумно упражнение на регионално лидерство, а по-скоро опасно възраждане на най-контрапродуктивните импулси на доктрината Монро. Близо два века след като президентът Джеймс Монро обяви Западното полукълбо за затворено за европейска колонизация, американските политици продължават да се позовават на тази остаряла рамка, за да оправдаят интервенции, които не служат нито на интересите на сигурността на САЩ, нито на каузата за стабилност в собствения ни съсед, пише д-р Леон Хадар, редактор в The National Interest.

Рефлекторната реакция на националната сигурност към нестабилността в Карибите – разполагане на военни средства, заплаха със санкции и обмисляне на смяна на режима – разкрива фундаментално неразбиране както на динамиката в региона, така и на действителните стратегически интереси на Америка. Каквато и да е актуалната заплаха – китайско влияние , трафик на наркотици или миграционни потоци – рецептата остава непроменена: повече американско участие, повече военно присъствие и повече опити за микроуправление на вътрешните работи на суверенните държави.

Този подход страда от същата заблуда, която измъчва американската външна политика от десетилетия – схващането, че Съединените щати могат и трябва да контролират политическите резултати във всеки ъгъл на земното кълбо или в този случай на всеки остров в Карибите. Той отразява това, което може да се нарече перспективата на „околовръстния балон“, където вътрешни хора във Вашингтон се убеждават, че събитията в Порт о Пренс или Хавана представляват екзистенциални заплахи за американската сигурност, изискващи незабавни военни отговори.

Особено тревожно е възраждането на реториката за съперничество между велики сили, за да се оправдае намесата в Карибите. Призракът на китайското влияние – независимо дали чрез инфраструктурни инвестиции , дипломатически ангажименти или търговски отношения – се превърна в поредното извинение за американска намеса. Това представлява поразителен провал на стратегическото въображение.

Търговските дейности на Китай в Карибите не заплашват американската сигурност повече, отколкото японските инвестиции в региона през 80-те години на миналия век, когато подобни тревожни гласове предричаха, че икономическото господство на Токио ще подкопае интересите на САЩ. Реалността е далеч по-прозаична: китайските фирми запълват инфраструктурни пропуски, които американските компании намират за нерентабилни и които американската чуждестранна помощ не успява да реши адекватно.

Вместо да се конкурира с Китай чрез позитивно икономическо сътрудничество и взаимноизгодни търговски отношения, външнополитическият естаблишмънт на САЩ по подразбиране се придържа към това, което знае най-добре – военно позиране и заплахи. Този подход гарантира, че регионалните правителства ще продължат да диверсифицират партньорствата си, гледайки на Вашингтон като на ненадежден партньор, по-заинтересован от доминация, отколкото от истинско сътрудничество.

Цената на американската арогантност в Карибите

Икономическите и стратегическите разходи за този интервенционистки рефлекс са значителни. Всеки долар, похарчен за военни операции в Карибите, всяко разполагане на военноморски средства , всяка заплаха от санкции представлява ресурси, отклонени от истинските национални приоритети. По-важното е, че тези интервенции пораждат точно нестабилността и антиамериканските настроения, които се стремят да предотвратят.

Историята предлага недвусмислени уроци тук. Десетилетия на американска интервенция в Хаити не доведоха нито до стабилност, нито до просперитет. Ембаргото срещу Куба се провали по зрелищен начин в постигането на заявените цели, като същевременно предостави на правителството на Хавана удобно извинение за икономически провали. Подкрепата за авторитарни режими в целия регион, оправдана с антикомунистическа или антинаркотична реторика, компрометира доверието в Америка и създаде дългосрочно негодувание.

Реалистична политика на САЩ за Карибите

Една истински реалистична външна политика спрямо Карибите би признала няколко неудобни истини. Първо, Съединените щати нямат нито способността, нито правото да определят политическите резултати в суверенни държави, независимо от тяхната близост. Второ, повечето събития в региона – дори тези, които Вашингтон намира за неприятни – не представляват съществена заплаха за американската сигурност. Трето, военната намеса обикновено изостря, а не решава основните проблеми, които твърди, че решава.

Как би изглеждал един по-сдържан подход? Той би започнал с изоставяне на грандиозната амбиция за регионална хегемония в полза на по-скромни, постижими цели: поддържане на отворени корабни пътища, предотвратяване на реални заплахи за сигурността (не фантомни китайски бази) и насърчаване на търговски отношения, които са от полза за американския бизнес и работници.

Подобен подход би признал, че карибските държави имат пълното право да търсят отношения с Китай, Русия или която и да е друга сила по свой избор. Той би признал, че миграционните потоци се обуславят предимно от икономически условия и насилие – проблеми, които военната намеса би изострила, а не би решила. Той би приел, че трафикът на наркотици е фундаментално проблем, свързан с търсенето, изискващ решения на вътрешната политика, а не военни кампании.

Залезът на доктрината Монро

Доктрината Монро принадлежи към отминала епоха в американската история. Нейното прилагане през двадесет и първи век отразява не стратегическа мъдрост, а по-скоро интелектуалния фалит на външнополитически елит, неспособен да си представи алтернативи на интервенционизма. Обещанието на доктрината да държи европейските сили далеч от Западното полукълбо се е превърнало в самонадеяно твърдение, че Вашингтон трябва да управлява всички регионални дела – невъзможна мисия, която не служи нито на американските интереси, нито на регионалната стабилност.

Иронията е богата: същите гласове, предупреждаващи за китайската „дипломация на дълговия капан“ в Карибския басейн, подкрепят политики, които биха вкарали Съединените щати в безкраен цикъл от военни интервенции, провали в изграждането на нации и бюджетни загуби. Същите служители, които твърдят, че защитават американските интереси, се застъпват за ангажименти, които изтощават националните ресурси, като същевременно водят до минимални ползи за сигурността.

Пътят напред изисква интелектуална смелост – готовност да се признае, че американската военна мощ не може да реши всеки проблем и че сдържаността често служи на националните интереси по-добре от интервенцията. Той изисква признаване, че близостта на Карибите до Съединените щати не създава нито задължение, нито право за доминиране в политическите дела на региона.

Докато Вашингтон не се откаже от интервенционисткото наследство на Доктрината Монро и не възприеме външна политика на реалистична сдържаност, Карибите ще останат театър за скъпоструващи и контрапродуктивни военни авантюри. Американските данъкоплатци и карибските народи заслужават нещо по-добро от този изтощен, неуспешен подход, маскиран като стратегическа необходимост.