Накъде ще тръгне Турция след референдума?

Западът реагира положително на промените в турската конституция, чието прилагане беше гарантирано след референдума в 76-милионната държава.

Брюксел и Вашингтон подчертаха, че ограничаването на влиянието на армията и преструктурирането на съдебната система са голяма стъпка в правилната посока и приближават Турция до изискванията за членство в Европейския съюз.

За обединена Европа постоянната възможност за намеса на военните в държавната политика и тяхната неприкосновеност, гарантирана със закон, е извън демократичната рамка. Всъщност самата конституция на Турция е следствие на военния преврат през 1980 година, с който от власт е свалено правителството на Сюлейман Демирел.

Претекстът тогава е запазване на завета на създателя на турската република Кемал Ататюрк за секуларизъм (разграничаване на държавната власт от религията) и обединение на нацията, водена от образователен и научен прогрес, базиран на принципите на позитивизма, рационализма и просвещението. Така армията, обявила се за противник на комунизма, фашизма, сепаратизма и религиозното сектантство, обосновава и предишните си две намеси в управлението на Турция.  

Тази от 80-а година остава и последната, но военните винаги са готови за действие срещу управляващите, ако политиката им пристъпи принципите, наложени от Ататюрк. Например през 1997-а, ползвайки се с почти неограничената си власт, именно те принудиха първия ислямистки премиер Неджметин Ербакан да подаде оставка. Преврат нямаше, но щеше да се случи, ако Ербакан не си беше тръгнал доброволно.

По ирония на съдбата именно Ербакан се явява политически идеолог за настоящия премиер Реджеп Ергодан, който сега е напът да сложи край на неприкосновеността на военните.

Неговата Партия на справедливостта и развитието, следваща консервативния Ислям, вече кръстоса шпаги с армията и както е тръгнало, ще доведе дуела до успех в своя полза.

Десетки висши военни бяха арестувани по обвинения в планиране на тайна операция „Чук”, която чрез инсцениране на въоръжен конфликт с Гърция да доведе до дестабилизиране на страната (в това число с бомбени атентати срещу джамии) и да създаде условия за преврат. В заговора помагали и висши членове на съдебната система, които били притеснени от политиката на управляващата партия.

Основното обвинение срещу правителството щяло да бъде, че окуражава ислямския екстремизъм и иска обвързване на управлението с религията.

Именно по тази линия турското общество е разделено на две. Едните – аристокрацията, по-заможните и хората от европейската част, застават твърдо зад светската държава, другите – по-бедното население от Анадола, подкрепят влагането на религията като основен елемент във властта.

Така мнозина застават зад представата, че отстраняването на правителство с танкове и оръжия не е престъпление, ако е в името на запазването на светската държава.

Мнозина, но не мнозинството. Защото референдумът показа, че 58 на сто от турците искат промяна. И такава ще има. Въпросът е дали тази промяна наистина е път към истинска демокрация и членство към ЕС, или е узаконяване на автокрация, оглавена от настоящото правителство?

Сам по себе си вотът е истинска, здрава основа за радикални промени в Турция. Военните например вече губят привилегията на съдебна безнаказаност. Дори ще бъде отнет имунитетът на тези, организирали и извършили преврата преди 30 години. Не случайно референдумът се проведе на 12 септември – датата, на която 3 десетилетия по-рано армията сваля правителството. Символиката не може да бъде по-категорична.

Ограничавайки армията, променената конституция ще разшири правомощията на парламента. Депутатите вече ще имат право на глас при определяне на състава на съдебните инстанции. С други думи, който е на власт, ще има думата за имената в съдебната система. Едва ли някой се съмнява, че редица приближени до Партията на справедливостта и развитието ще се окажат с магистратски места.  

Освен всичко друго Ердоган демонстрира сила точно навреме. Само година преди парламентарните избори, на които ще се бори за трети мандат. Победата му в тях изглежда повече от сигурна, а съвсем доскоро партията му беше застрашена от закриване от съда заради прословутите ислямистки възгледи.

В тази връзка са и опасенията както в Турция, така и в Европа, че е все по-вероятно консолидиране на власт и религия, което може да доведе до създаване на режим, сходен с този в държави като Иран например. Макар вероятността за подобен сценарий да е минимална, едно подобно политическо развитие на Турция може да се превърне в доста сериозен проблем.

Защото именно Турция в момента е една от малкото (и в същото време така необходими) прегради за прогресивно нарастване на религиозното и културното напрежение между Изтока и Запада.