Какво очаква банките при фалит в еврозоната?

Най-големите вярващи в проекта за единна Европа и обща европейска валута се оказаха не отдалечените земеделски производители, които се радват на новите пътища до техните ферми, а европейските банки.

През последните десет години те успяха да се разраснат значително в един континент, който смятаха, че е неделим. Техният оптимизъм засили трансграничните залози в рамките на еврозоната, които са далече по-силни във финансовия сектор, отколкото във всички останали, пише The Economist.

В случай че една страна фалира или излезе от еврозоната, за да въведе нова, по-евтина валута, това ще дестабилизира банките и в други членове на валутния блок. Новата реалност в еврозоната е, че рискът от фалит варира от държава на държава, което означава, че банките трябва да преосмислят подхода си.

Държавните ценни книжа (ДЦК) на всяка от страните в еврозоната могат да се използват за обезпечение по заемите от Европейската централна банка (ЕЦБ). Тъй като се предполага, че страните са безвъзвратно обвързани с една и съща валута, старото правило, че активите и пасивите на банките във всяка отделна страна трябва да са равни е грубо пренебрегвано.

По този начин банките събират депозити от пестеливите германци и ги отпускат заеми, за да кредитират потребителите и компаниите в периферията на Европа. Това повишава кредитния риск за банките, но не и валутния риск, или риска по отношение на конкретна страна, поне на пръв поглед.

В резултат на това се стига до рязко увеличение на трансграничното кредитиране, при което заемите на една банка в една страна са финансирани със спестявания от друга. Банката за международни разплащания (БМР) посочва, че от 1,9 трлн. евро експозиция, която банките в еврозоната имат към Гърция, Ирландия, Португалия и Испания в края на март, 78% се държат от банки в други страни от еврозоната или във Великобритания.

Тази експозиция е отразена в цените на акциите на банките в големите и стабилни европейски страни, които са повлияни от вложенията им в съседните страни. Тя се разкрива и чрез страха на политиците, които предпочитат да спасят слабите чужди банки, отколкото да видят местните си банки да фалират.

Ако спасителните планове не възстановят доверието, все пак план "Б" (доколкото има такъв) е, че след няколко години някои страни може да преструктурират дълговете си докато запазят единната валута. За много банки загубите ще са толкова лоши, колкото едновременен фалит и девалвация в стил Аржентина. Причината за това е, че загубите от ДЦК на други страни биха могли да застрашат тяхната собствена платежоспособност и допълнително да ги откъснат от пазара на финансиране.

ЕЦБ може също да се поколебае да подкрепи слабите банки със седалище в страните със задлъжнели правителства, или да приема като обезпечения ДЦК на тези страни, дори и те да са й предоставени от "сигурни" банки в по-стабилните страни от Европа.

Преките разходи от срив в банковия сектор в Европа вероятно ще са поносими. До 20% загуба от ДЦК на Гърция, Ирландия, Португалия и Испания ще означават около 300 млрд. евро загуби. Това все пак е една малка част от собствения капитал от първи ред от 1,1 трлн. евро на 91-те европейски банки, които бяха тествани по-рано тази година.

Някои обаче смятат, че данните на БМР преувеличават опасността. Според немските регулатори банките в страната имат експозиция към Ирландия от 25-30 млрд. евро при докладвани от БМР 150 млрд. евро. По същия начин банките в Австрия през 2008 г. заявиха, че данните на БМР за експозициите им към Източна Европа са преувеличени и внасят излишна паника на финансовите пазари.

Най-уязвимите банки са тези, при които заемите в чужбина са били финансирани от средства, събрани от местните домакинства. Много немски банки изглежда са в това положение, както и някои инвестиционни и универсални банки, като Barclays, при които размерът на заемите в периферните части на Европа е значително над този на депозитите.

По-добре защитени, по-специално срещу риска от девалвация, ще са банките с дъщерни дружества, които разполагат със стабилен собствен капитал, влогове и дългове.

Правилната стратегия за банките е да потвърдят публично ангажираността към дъщерните си дружества в периферните страни. Това ще успокои местните вложители и по този начин ще намали необходимостта от финансиране от централата. Успоредно с това те трябва да намалят връзките си с чуждестранните си единици, да увеличат капитала си и да постигнат изравняване на местните заеми и депозити.

По този начин те ще бъдат по-добре защитени от загуби в случай на девалвация.

Още икономически анализи от Европа