Обедна почивка

Или пък да си закиснеш сам в кварталната пицария или кръчма и да си мислиш за живота и че трябва да платиш тока. Разбира се, случаят не е такъв, когато имате среща, или за мен носещият социалистически нюанс израз „обедна почивка“ се свежда до цифром и словом тринайсет /13 минути/. 

Този израз ми напомня и на разни други, дето навремето ги гледахме налепени по вратите на магазините, като "Приемаме стока", "Ревизия", "Ще се върна след петнаесе минути" и любимото "Санитарен полуден". Та затова и "обедна почивка" носи такъв оттенък за мен.

Ако сте родени под щастлива звезда и нямате проблеми да отскачате до колоритни околоофисни кръчми по обед, значи няма какво толкова да описваме – хващате под ръка най-изгладнелия колега, замъквате се заедно и поръчвате салати, пилешки хапки, супи и айряни. И бира, дето се вика.

Този сакрален момент от всекидневнието помага то /всекидневието/ да мине по-бързо, ако настроението ви е смръчкано и стъпкано в житейската кал. Ако пък с настроението ви всичко е наред и работи по план, тогава обедът само засилва щастието и чувството, че всичко е прекрасно, птиците са по дърветата и слънцето грее.

Тези от вас, обаче, които се вписват в ситуацията с няколкоминутната обедна почивка, са по-сложен казус. Обикновено при тях гладът настъпва всепоглъщащо към 11. След сутрешното кафе, изпито в колегиален дух в офисната кухня, където сме си разказали кой къде е запил миналата вечер, хищните лапи на глада се протягат към коремчето и затягат примката.

Работата започва да не спорú, появява се тъпа болка отляво в тиквата. Колегата в съседство започва да изглежда особено апетитно /в кулинарен смисъл/. Някой в другата стая прекалено шумно отхапва ябълка и стомашните ви сокове започват да играят салса.

В чантата си имате дъвки, отново дъвки и една кутия цигари. Също и много други неща, като зарядното за телефона, но те не стават за ядене, освен ако не се озовете на самотен остров като Том Ханкс в „Корабокрушенецът“, вероятността за което обаче е доста проблематична.

С напредването на 12-я час все повече хора в icq-то стават N/A /тоест, отишли са да плюскат, гадовете/, а вие седите и гледате лакомо стената. В главата, освен тъпата болка отляво, се появява и мисъл за: пилешка супа с крутони, салата, пица, хрупкави филенца, спагети, лазаня, ризото и още няколкостотин неща. Лигите се точат бавно и напоително. Събирате ги, но те потичат пак.

Работата съвсем изостава, защото гладна мечка хоро не играе, който копае гроб другиму сам пада в него и бързата кучка слепи ги ражда. Колегите се изнизват циклично, а тези, които се връщат, са засмени, щастливи и ви тупат по рамото свойски. Точно като туристите, които слизат от Черни връх, докато вие се качвате, и на петото колче преди края ви поздравяват с усмивка, разкриваща около 115 зъба, а вие пъхтите злобно.

Най-накрая гладът си казва работата и хващате последния влак, респективно колега, излизащ за обед, да ви купи пица. Или вечните обикновени бисквити, които всъщност са толкова гадни и твърди, но в такава екстрена ситуация са солта на земята. Или солетки „Хрус-хрус“, със зайче на опаковката. Или и трите.

Наличието на гастрит донякъде прави трудно смилането на обикновената бисквита, която на консистенция го докарва на препечена цигла, но пък алтернативата за смърт от недохранване увеличава киселинността на стомашните сокове и бисквитката успешно бива превърната в полезна енергия.

Която може да вложите в изготвяне на бюджет, медиен план, бизнес план или конкретен план за непосредствения ви живот, като например кой ще прибере детето от детската градина, след като и снощи го забравихте до 8 часа.

Така излиза, че животът се движи от простото, но всъщност изключително важно събитие – яденето на обед. Някои баби разправят, че закуската била най-важна и трябвало да я изядеш сам, а обеда да разделиш с приятел. Вечерята да сме я били дали на враговете, ама това няма да стане, щото я пробвайте и вие да ядете препечени цигли на обед, пък ще ви питам после как ще се разделите с една хубава, сочна вечеря. Нали?