Мъжът от телефонната кабина

  Сещате ли се за онези телефонни кабинки, белите, с по два телефона вътре? Обаждаш се, говориш и после си плащаш за изговорените минути до секундата. Не знам дали все още съществуват. Колко ли тайни разговори са проведени от тях? Предимно относно "търговски сделки" от местните младежи с размъкнати панталони и тайни любовници, уреждащи си срещи. Не са важни телефонните кабини сега. 

   Познавах един мъж, на около 40, работеше в такава кабинка. Разговорите се плащаха на него. Тази кабинка се намираше до кафенето, в което си пиех сутрешното кафе. Та се заговаряхме. Нали знаете как сутрин с кафето разговорите вървят леко, небрежно, но и са някак си по-искрени и открити. Сякаш хората са пълни все още с надежда, че новият ден ще започне прекрасно и ще донесе приятни емоции.

Та заговаряхме се с този човек. Беше ми много приятен. Четеше интересни книги от незнайни автори, споделяше много странни, но смислени мнения по ежедневни въпроси. Имаше какво да се научи от него. Та все си задавах с  младежкото си любопитство въпроса как така този интересен, интелигентен мъж работи в телефонната кабинка. И очаквах някоя сутрин да сподели. Знаех, че е женен, че има прекрасно детенце, първолак беше тогава синът му. Жена му работеше като учителка в една от елитните гимназии в града.Говореше за годините в университета, обичаше науката, но не споменаваше какво е завършил. Питах многократно, но отговорите бяха объркващи. Осъзнавах, че не иска да сподели, затова спрях да питам.Общо взето споделяше неща от личния си живот, но никога не беше ясен и точен относно работата и образованието си. Все пак заплатата бе само 200 лева. Не можех да си обясня какво прави там. 

    Един ден този мой приятел по кафе не беше в кабинката рано сутрин. Една възрастна жена беше на негово място. Попитах я къде е колегата, а тя каза, че вече не работи там. Много хубаво, помислих си, намерил е по-добра работа. И се зарадвах за него. 

    Лятото свърши, минаха кандидатстудентските изпити, бях приета в университета, щях да уча руска филология. Първи ден, едни от първите лекции започнаха. Психология. Чакаме с нетърпение да видим преподавателя си. И влиза моят приятел по кафе. Пише името си на дъската. Професор. Аз шашната. В зала пълна с над 100 души нямаше как да ме види. А може би ме видя. Но след лекцията по психология останах последна в залата. "Здравей...те, здарвейте." "Здравей! Хареса ли ти лекцията?" 

   Какво правеше цяло лято префесор по психология в телефонната будка? Наблюдавал е хората, поведението им в различни ситуации. Къде другаде може така добре да изучава поведението, освен на улицата,през  лятото, когато всички са навън. Заплатата от 200 лева е дарявал на един дом за сираци. 
Проучването му беше успешно, много добър научен труд каза, че е станал. 

  А аз като млада студентка в първи курс, научих прекалено много от този човек. Научих да не търся естественото в неестествени ситуации, да не съдя за книгата по корицата, да не правя бързи изводи, да не съдя хората по професията им и най-вече по това какво работят в момента. Защото всеки има своята история и свой собствен път, който сам е извървял.