Време

Плаша се, защото осъзнавам, че то лети с невъобразима бързина. Ето, съвсем скоро се навършват 6 години откакто завърших гимназия...а все едно беше вчера.

Мисля как на абитюрентския ми бал дядо бе до мен, как се радваше, как ме прегръщаше. Ала дядо вече го няма...Мисля и за случая, когато с родителите ми взехме кучето ни. Спомням си каква пухена топка беше, как го бяхме сложили в една чанта, пътувайки в автобус №64, за да не притеснява останалите пътници. Спомням си колко уплашено гледаше, когато за първи път влезе у дома, как в погледа му се четяха подозрение и недоверие. А сега той вече е на 7 години, 60-килограмов гигант...И се чудя – кога, по дяволите, минаха тези 7 години?

Няма да ви разказвам за всички красиви мигове в живота си. Нито пък за не толкова красивите. Просто размишлявам за тях, за бъдещето, за това какво е било и какво ще бъде. За тези, които вече ги няма, за нас, за тези, които тепърва ще се раждат.

Преди няколко дни с един приятел се видяхме на по кафе, тъй като отдавна не го бяхме правили. Седнахме в едно заведение, а на съседната маса се настани семейство – мама, татко и дете. С влизането и тримата извадиха свръхмодерни телефони, от които не отлепиха поглед около час. Разбирате ли, не си продумаха в продължение на 60 минути! Време, за което с моя приятел си разказахме всичко по-важно, което ни се е случило пред последните месеци. А те само се взираха в екраните на скъпата си техника...

Не знам защо, но често ме питат от какво се страхувам. Логично би било да отговоря „от самота, от провал, от смъртта.” Истината е, че най-много се страхувам от времето. То е подло, подвежда ни. Сякаш казва: „Спокойно пич, за никъде не бързаме”, но всъщност има предвид: „Бедна ти е фантазията колко бързо ще дойда, а след това ще си замина.” Имам чувството, че само с едно мигване можем да пропуснем нещо, да изгубим друго.

Мисля, че времето най-точно е описано в един монолог на великия Георги Калоянчев, който съм сигурен, че всички сте чували: „Лъжовен е този свят, господа, лъжовни са и хората. Но най-лъжовно е времето. Чака то человек да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, в румен залез, и хоп – тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло в косите...”

Е, бръчки и бели косми все още нямам, но вероятно скоро и те ще се появят. Така както гарвановочерната коса на тате сякаш изведнъж стана сива, а скоро и ще побелее.

Мога да намеря много велики мисли за времето, казани все от хора далеч по-мъдри и успели от мен. Но не това е идеята. Не искам да се изживявам като проповедник, просто не мога да се отърва от чувството, че животът върви твърде бързо. Не мога да се отърва от чувството, че докато се осмелим да кажем на някой „обичам те”, моментът вече е отминал, че се лутаме между безсмислени кавги и маловажни задачи, а истинските ценните мигове безмилостно отлитат и остават само спомен.

Може би действителността е такава – нямаме избор, освен да бързаме, да тичаме насам-натам, а покрай нас и времето да лети с тази безумна скорост. Но колко хубаво би било да можехме да спрем за секунда, да поемем дъх, да се усмихнем един на друг, да се прегърнем и целунем. Да можехме да накараме и него да спре, за да отложим поне мъничко появата на първата бръчка, бял косъм, или резка на душата...