Тихо е. Като след дъжд след походката ти. Не си отминавала толкова отдалечено. На няколко крачки от това да сме непознати. Или от това да се прегръщаме. Никога вече. Там. По устните ми стоят срещите ни. По пръстите ми преминават следите от изпращането ти. Свиват се. Като крила на пеперуда. Като прах от цвете. Като прах… По лицето ми се лепят мръсните изпарения на мокър асфалт и миризмите на крещящите по твоята улица хора, зад които силуетът ти е все по-отдалечен. Като средиземноморското слънце на античен остров, населен с богове, които са ни обкичвали. Богове със забравени вече лица от прочетена книга. От извървян път. В полето… Окото ми вече не трепти. Окото ми не вижда. Бяхме ли заедно някога там? Били ли сме някога толкова близо един до друг? Докосвал ли съм лицето ти? Слушала ли си вълните на морето в очите ми. Оставаха ли дълго след нас сенките ни в ъгъла на лятната нощ? Тихо е. С неразличимостта на безразличния шум, в който заглъхвам. Като един от любимите ти хора. Като минало.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.
от georgipetkov