Волята за Живот

И двамата бяха бездомници, и двамата споделяха обща съдба, и в известен смисъл причината да попаднат в психиатрия беше сходна, макар приликата да не беше абсолютна; беше заради жена, в случая на Явор - Ралица, а в случая на Светльо - Жасмина. И затова Явор не можеше, а и не искаше да му откаже да го приюти за една нощ, не мина и година и Светльо му върна жеста, когато онзи генерал разби вратата на апартамента му и изгони брат му, почти олигофрен, но също и културист, самият Светльо го беше запалил по културизма някога и после беше съжалил, защото брат му не го допускаше в жилището, където въпреки теснотията, би могъл да се свре в един ъгъл.
Цялата история на Светльо се въртеше около едно женско име - Жасмина, тъй както и цялата история на Явор се въртеше около едно женско име - това на Ралица, само че, докато Светльо беше вкусил радостите на секса със Жасмина, Явор не беше сторил това с Ралица, която беше астенично момиче, много красиво, със златиста коса и ясно-сини очи, болезнено слаба, с фигура на непорасъл юноша. Човек можеше да си помисли също, че е болна от анорексия невроза, само че момичетата болни от анорексия първо спазват диети и ужасяващо отслабват, а после ги обхваща и обратното настроение и тогава напълняват, докато тя не се променяше. Явор се разболя от параноя и дълго време мислеше, че тя е проститутка, имаше усещането, че всички знаят за нея, че хората наоколо са сякаш манипулирани като от сателит, като с невидими лъчи или вълни, без да могат да осъзнаят това.
Жасмина беше друг казус, Светльо я наричаше "нимфоманка и курва', тя му беше дала много поводи за ревност с безкрайни флиртове с негови приятели и вероятно много "преживявания" с тях, накрая, когато баба му се опитвала да му обясни, че това момиче не е за него, той я ударил в гнева си и старата жена починала след няколко дни в "Пирогов". Явор можеше да си представи как старата жена повтаря все едно и също като развалена грамофонна плоча и как довежда Светльо до изстъпление, същото се беше случило между него и майка му; един ден тя беше започнала да крещи: "Стига с тая Ралица, стига с тая Ралица, стига с тая Ралица!". Не искаше да спре и тогава той я наби.
Явор и Светльо бяха лежали три години в психиатрията в Курило и там бяха станали приятели.
В "Клуба на 7-ия етаж" Светльо дойде пребит от умора: нямаше квартира, пенсията му беше ниска, петдесет и осем лева и не стигаше за никъде, търсеше работа. Маратонките му се бяха скапали от ходене, краката му бяха подбити. Това състояние беше известно на Явор - да не спиш няколко нощи подред поради липса на подслон - това му беше познато. Тогава намираше приют във входове откъдето веднъж някакъв съкооператор го изгони със шумни закани. Явор обикаляше и пак обикаляше централните улици на София и романтиката на нощния живот въпреки всичко го опияняваше; рекламите създаваха асоциации, които му напомняха за Ралица и разказваха една история - нейната и неговата история. Той сякаш анализираше асоциативните вериги и получаваше по този начин информация за своята любима. Имаше усещането, че все едно извършва разследване, най-странното разследване на света.
Когато се умореше много, влизаше в някое от двете денонощни кафенета на центъра на София или в някой Интернет-клуб. Последното беше нещо, което Светльо не би могъл, той не знаеше да си служи с компютър. Свръхизморен, той играеше на шах с компютъра, или слушаше радио по някой от каналите, или влизаше, вече съвсем уморен, в сайтовете с порното, безкрайни сайтове пълни със снимки на порно-красавици. Таксата в Интернет-клубовете беше левче на час и да си наеме стая в хотел, за да си отспи щеше да му излезе по-скъпо, отлокото да прекара няколко часа в Интернет-клуба.
Веднъж Явор влезе в бинго-зала "Фантастико". Входът не беше скъп, но вътре парите се свършваха много бързо; разпоредителка го настани пред компютър, който автоматично избираше числата. Всички сервитьорки бяха миньончета, единствения тип жена, който беше в състояние истински да го развълнува. Те бяха облечени в много къси бледосини роклички, по-скоро комбинезончета, които разкриваха фантастично красиви бедра. На Явор още от началото му се стори, че една от сервитьорките, русото момиче, което извърна глава, е Ралица. Беше логично, тъй като от детективската фирма му бяха казали, че тя е напуснала работата си в научния институт. Но дали не го бяха излъгали? Преди няколко години, когато за пръв път се пенсионира, плати в една детективска агенция, за да научи нещо повече за нея. Тогава така му бяха казали, но дали беше истина?Той си спомняше как тя отвори вратата, беше с ужасно виолетово червило, сигурно си правеше някакви експерименти с гримирането си, с раиран клин и сив пуловер, зад гърба й се виждаше антрето, постлано със черга, такива вече не се използват никъде. Със абсолютната симетрия на русата си глава, разделена на прав път по средата, му се стори като извънземна богиня от научно-фантастичен филм.
Друг път един негов приятел, бате Ники Велики, го заведе да пият бира в "Пикола Италия", малко ресторантче на спирката на трамвай N5, една спирка след колелото при Съдебната палата. Сервитьорката, която ги посрещна беше абсолютна двойница на Ралица, веднага се разбираше, че не е тя, но все пак приликата беше абсолютна. Ако беше малко по-нахален, можеше да я заговори, да й каже - колко банално! - че прилича на една негова позната...
Явор намери, че състоянието на Светльо е тревожно и, че отговаря на една негова фантазия; как страшните коли за боклук с техните луноходни оранжеви светлини намират сутринта до кофите с боклук един труп на млад мъж на видима възраст тридесет и пет години, умрял от изтощение, неговият собствен труп.
Те пиха от безплатното кафе на "Клуб 7-ми етаж", място в градския диспансер, където веднъж седмично се събираха бивши пациенти и Светльо му изказа болката си. Явор реши, че една нощ Светльо може да преспи при него, за повече и дума не можеше да става, леглото беше тясно, а хазяина щеше да забележи, че има втори човек и щеше да попита "Защо?"
Кооперацията, в която се намираше тавана на Явор издигаше мрачната си фасада на дъното на улица, която уморително се протягаше покрай безкрайно дълъг зид. Таванът беше скосен, имаше само една електрическа крушка, нямаше санитарен възел, нито електрически контакт, в единия ъгъл бяха струпани шест кашона книги, цялото богатство на Явор. Вечер, когато той се излегнеше по гръб на леглото, през малка цепнатина на уплътнения със слама покрив се виждаха две-три звезди. За този таван плащаше двадесет и пет лева наем, при пенсия седемдесет и пет лева. Други доходи нямаше. Да се хване на работа не можеше. Статутът му беше статут на инвалид. Много пъти беше опитвал, но винаги работата опираше до прословутото "удостоверение, че не се води на психодиспансерен отчет."
Два пъти имаше късмет и го назначиха веднъж като общ работник в една строителна фирма и веднъж като санитар в частен хоспис. След една седмица работа шефката на хосписа поиска да й се представи шибаното удостоверение. Беше безмислено да се търси работа.
С вид на собственик Явор показа на Светльо къде да легне и как са се завие. Леглото беше тясно , щеше да бъде неудобно за двамата, но това нямаше значение за истински уморените мъже.
-Гладен съм! - промърмори Светльо, смъртно изтощен.
Явор също нямаше пари. Тази вечер мислеше да си легне гладен. Но свещените задължения на гостоприемството го накараха да стане от леглото и да се упъти към градинката на шахматистите пред Народния театър, където можеше да разчита на дребна сума, дадена като подаяние от някой приятел-шахматист. Волята за живот го накара да стане от удобната постеля и да тръгне. Същата воля за живот, която местеше краката му нощем, из центъра на София, по най-любимите на софиянци улици, по "Алабин", "Лавеле", по "Граф Игнатиев", "Витошка" и площад "Славейков", умиращ за сън, пиян от умора, събрал сетните частици от волята за живот. Рекордът му беше седем денонощия без сън.
Волята за живот го караше да се движи.
Когато се появи в градинката беше девет часа. Лятна вечер, центърът беше облян в лунноподобни неонови светлини, които го правеха неизказано романтичен и приказно красив. Старите градски фенери бяха получили подкрепление от стотиците свещи от масичките на едно кафене на открито. Много от познатите му шахматисти бяха там. Но Тодор Толев, голям шеф в "М-тел" го нямаше там. По някой път той му даваше по два лева с думите: "И да се наядеш, да не ги изиграеш сега на шах!". Лазар Цветков, професорът по сравнително литературознание в Университета, който го хранеше с "вкусни хапки" в Халите, също не беше там. Явор не се отчая, а се присламчи като кибик към пейката, където играеше Боби Акробата. Боби принадлежеше към особен охранителен отряд или фирма, нещо като клан, които носеха тежък златен ланец и пръстени. Много увлечен по шаха, както и по математическите развлечения, този бивш гимнастик играеше тук десетки блиц-партии, петминутки всяка вечер. Явор първо си поиска цигара. Запали я, запуши, гледайки внимателно ходовете на играещите. Явор, като всички градински играчи, беше нереализиран шах-професионалист. В тая градинка беше изиграл много партии и имаше победи на бавен шах и блинд над гросмайстор Александър Делчев и над международния майстор Сащо Николов. Тези хубави победи, бяха, така да се каже, "партиите на живота му". Но в мълниеносния петминутен шах, когато флагчето на часовника е увиснало и се очаква всеки миг да падне, отбелязвайки загубата, не беше чак толкова добър. Тази игра, особено с раностоен партньор, си беше чист хазарт. Освен това се искаше да има и някакъв първоначален капитал, а той нямаше и една стотинка. Направо се примоли:
-Бате Боби, тази вечер не съм ял, може ли още една цигара?
Боби му даде, но го предупреди, че тази му е последна. После се завъртя някъде надолу, към по-неосветената част на градинката. Върна се след една минута и обяви състезание: "Който мине покрай цялата дължина на градския фонтан под формата на "количка-лицева опора" получава пет лева!"
Упражнението означаваше да бъдеш хванат за глезените и да ходиш на ръце, придържан по този начин. Само двама от присъстващите се навиха да участвуват - Явор и някакво момче, много спортен тип, чийто говор издаваше, че е от южните или югоизточните райони на България.
Състезанието спечели той, Явор се отказа по средата на разстоянието. Но получи утешителна награда от петдесет стотинки. С тях купи хляб от денонощния магазин на "Раковска", досами площад "Славейков".
Волята за живот беше победила и тази вечер. Явор чакаше трамвая, обзет от онази специална екзалтация, която характеризираше при него важните моменти в живота. Чувстваше се добре. Чувстваше се победител. Моралната победа оставаше за него. Откъсна залък хляб, вкуси го и се почувствува щастлив и велик. Почувствува се както в стихотворението, в което поетът беше казал: "Бил ли си в трамвая, бог на всички хора!"
Да, той се почувствува екзалтиран! Колко беше труден животът му! Но той се бореше! Беше спечелил отново! Сега щеше да сподели хляба с приятеля си. Беше велико.
Волята за живот беше победила отново. Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.