Пътека

Пътеката

            Ставайки от леглото,  Дора се протегна и бавно се затътри към кафемашината. Не й се започваше деня, “сигурно и той ще бъде като другите” – помисли си .И все пак дълбоко в себе си, се надяваше този  да бъде по-добър от предишните.

 Чувстваше се на дъното. Мъжът й всяка вечер закъсняваше и се прибираше пийнал. Разбра, че се  отбива в къщата на неговия колега, който имаше хубава жена. Работата й намаляваше от ден на ден, докато преди седмица не я освободиха. Парите не им стигаха, а нова работа все още не можеше да намери. Чувстваше се по-самотна от всякога… Задаваше си непрестанно въпросите:”Защо не й върви? Къде е съгрешила? До кога ще продължава това ? и т.н.” Но не намираше отговор и така се въртеше в безкраен  кръг.

Влезе в банята за да прогони настъпващите лоши мисли, изкъпа се, облече си най-хубавата рокля , запали колата и потегли за близкото градче. Интервюто ,за което отиде, не се проведе. Това я накара да забрави за мимолетния  оптимизъм и отново да провеси нос. А когато колата се развали насред полето , съвсем се отчая. Надеждите  , че днешния ден ще й донесе нещо хубаво рухнаха окончателно. “Ето, че всичко продължава като в една нескончаема трагедия. Всичко е против мен…”

Заключи колата и тръгна по шосето.В този момент забеляза червената кола, която стоеше на отсрещната страна, да обръща посоката и да я настига. Когато се изравниха, колата спря и тя видя мъж на около 35 години да й се усмихва:

-       Какво ,проблеми ли има? Качвайте се , ще Ви закарам.

-       Благодаря. На колата нещо й стана …

-       Не се притеснявайте, всичко ще се оправи.

Човещината в гласа и съпричастния му израз, я накараха да изкаже цялата си натрупана мъка. Думите като заприщен до сега бент се лееха неустоимо, а заедно с тях от очите й течаха малки рекички.

-  Извинете,  неудобно ми е , че Ви занимавам с моите глупости, и тези сълзи…, не зная какво ми стана, но не мога да се спра…

-       Няма нищо,  не се безпокой…Искаш ли,  да отидем някъде да обядваме? Просто ще хапнем и ще се разсеем. Какво ще кажеш?

-       Не зная… аз не Ви познавам.- Дора се колебаеше, но вътрешно усещаше, че може да му се довери.

-       Хайде, няма страшно –  увещаваше я той усетил страховете й- Умирам от глад, а и ти не си ли гладна?

-       Да съм гладна?! Изобщо не съм, но както и да е…

Мъжът се усмихна и потегли с пълна газ по стръмния склон на планинското възвишение. Непознатият я питаше за всичко, а тя продължаваше да мокри кърпичките една след друга.

В един момент Дора  забеляза, че денят беше хубав и слънчев. От прозореца нахлуваше приятен въздух.

- Дишай, дишай!-  съветваше я той.

Колата плавно вземаше планинските завои, настъпвайки сенките на дърветата.Усещаше се уханието на борова смола и горски треви.Това я накара да се почувства в един друг свят, красив и добър.Не можеше да повярва, че това се случва, че този човек правеше всичко това само за нея! Толкова смачкана и подтискана, сега тя се чувстваше специална, беше в центъра на нечие внимание. Беше забравила, че можеше да усеща нещо толкова приятно.. Беше й хубаво да почуства тази човешка топлина. Сякаш ангел беше слезнал и я бе докоснал с вселенската си любов.

-       Дишай чист въздух!- чуваше отново да й казва.

Пристигнаха в малък ресторант. Мъжът започна да й поръчва такова количество ядене, сякаш беше застрашена от гладна смърт.

-       Яж, яж…Хапни си добре.-  подканяше я той.

-       А сега на къде?- я попита  ,след като свършиха обяда.- Ще те заведа където искаш, на дискотека, на кафе, на разходка?

-        Не, благодаря, трябва да се прибирам. Благодаря за всичко!

-       Защо?Казваш, че животът ти е труден и ето  - аз  съм птичето кацнало на рамото ти. Аз мога да  направя живота ти по-хубав!Защо не искаш?

-       Да, зная… Но всеки си има своята пътека …А моята е тясна и стръмна и такава ще  я извървя.

Дора слезе от лъскавата кола и тръгна към своя избор.