В самия край на декември

И симетрията на моето пространството се срива. Няма прави и остри ъгли, или изтеглени по хоризонтала и вертикала линии. Няма кръгове, които да обикаляме, за да се срещнем отново. Руини. Като след земен трус се пропукват житейските правоъгълници, пирамиди и овали. Тонове безсмислени думи, текстове, възклицания, образи, обещания, изчезват. Разрушенията на делника, досущ антични статуи, потъват в отворените пластове и не оставят дори и знак.

И тогава, от най-тъмното, излиза изпълнената със светлина луна. За да озари неравностите на пейзажа, без да пропуска нито пукнатина, нито сипей, нито падина, нито хълм, нито морето. Всичко вече е видимо. И звездите се наблюдават с просто око.

За да очертаят резките на тъгата, дори уличните лампи навън, неизвестно как, се включват като съзвездия от чужда галактика. И близката улица белее в мрака като Млечния път.

Светът е друг. А аз вече не съм съзерцател, а негов нощен пазач.

Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една.
И когато си тръгне, усещам се жива, слушайки как се отдалечават стъпки й… Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.