Да победим Минотавъра

Живеем в парадоксално общество.
От една страна броим стотинки и се лутаме в стари проблеми.  От друга търсим в своя език нишките на старо величие.
Земята ни е благословена с култура, но я продаваме евтино. Твърдим, че сме умни, а мразим успеха на другите.
С песимизъм отравяме надеждата. Празнодумството ни е храна. Затова сме винаги гладни.
Само че надеждата не е илюзия, а “състояние на битието, вътрешна готовност за силна, но все още неизразходвана действеност”, твърди философът Ерих Фром. Според него,
ако тя си отиде, “животът, действително и потенциално  приключва”.
Да изследваш надеждата или нейната фрустрация в едно общество означава да виждаш бъдещето му, неговите енергии за развитие или самоунищожение. Няма как това да се случва без вглеждане във взаимоотношенията между гражданите и властта. Между гражданите, стопанските субекти, законодателите и съдът, тъй като те определят средата, в която надеждата, вярата и силата на духа, лични и обществени, преживяват крах или се възраждат.
“Човекът и обществото се съживяват всеки момент в действието на надеждата и на вярата, тук и сега; всяко действие на любовта, на осъзнатостта, на състраданието е съживяване; всяко действие на мързела, на алчността, на егоизма е смърт”, пише Фром.
Живеем ли или изтляваме тогава, заради съсипаният хоризонт на нашите обществени надежди?
Надежда ли е стремежът да “оцелееш”?  Или е безнадеждност?
Надежда ли е да пратиш децата си в чужбина? Или е отчаяние?
Надежда ли е бунтарството? Или е гняв?
Надежда ли е презрението към властта? Или е безизходност?
Надежда ли са “игрите на късмета”? Или са бягство?
Надежда ли е мечтата за утре чрез тъгата за вчера? Или  застой?
Надежда ли е пропиляното днес, заради телевизионното снощи? Или сънуване?
Надежда ли е властта, която мами? Или е враг?
“Ние ставаме или по-силни или по-слаби, по-мъдри или по-глупави, по-смели или по-страхливи. Всяка секунда е момент за решение, за по-доброто или за по-лошото”, пише Фром в своята  “Революция на надеждата.”. Онова, което е валидно за индивида, важи със същата сила и за обществото, защото, ако то не расте – запада, и “ако не преодолява статуквото към по-доброто се променя към по-лошото”, споделя той.
Припомняйки прозренията на Оруел и Хъксли, Фром предупреждава за всеразрушителния Моллох, на който даваме живот и пред когото човешкият живот се  принася в жертва.
Това е подтик да си напомним, че хуманността стои по-високо от фалшивата стопанска неизбежност. Че бизнесът печели от нашия труд, а не обратното. Че икономическият растеж не води автоматично до преодоляване на бедността. Че съдът не е агент на нечия фирмена или монополна политика. Че хората и народите не работят, за да пълнят бюджета и да реимбурсират фалирали банки, а защото така осмислят живота си и постигат лични и общностни цели.
У нас цели на общността няма. Личните проекти са проекции на отчаянието. Честният трудът все повече губи смисъл и се обезценява. А корупцията прилича на всепоглъщащо блато. Само че човешката душа винаги ще иска нещо ДРУГО и ще просперират тези обществата и личности, които го осъзнават.
“Историята поема по нов път, само когато шепа авантюристи, които повече от всичко държат на свободата си и на ценностите си, отстояват и тласкат напред, понякога с цената на живота си, общата човешка кауза”, пише в  “Кратка история на бъдещето”, големият френски футуролог Жак Атали.
“В условията на пазарния строй този авангард е бил съставен от това, което наричам творческа  класа: предприемачи, изобретатели, артисти, писатели, финансисти, политически ръководители”, продължава  той. Вбъдеще част от тези хора ще осъзнаят, че щастието им зависи от това на другите, че човешкият род ще оцелее, само ако е обединен и миролюбив. Тези личности, твърди писателят, няма да се съгласят да работят за пиратите и пиратската икономика, които ще се развият в условията на “отслабналата, агонизираща и дори разпаднала се държавност”. В трудните години на отричане на правото, според Атали, пиратските компании ще разширят пазара си, ще се сраснат с фирми на пазарната икономика като ги финансират и създават смесени дружества и в борбата за надмощие ще придобият “комуникационните мрежи, инструментите за събиране на ресурси и оръжията на разпадащите се държави”. Връх на този процес ще бъде използването на страха и корупцията за контрол върху медиите, които ще станат средство за пропаганда и лъжи. На това, надява се Атали,  ще се противопоставят зараждащите се институции на хипердемокрацията и алтруистите, “движени от желанието да помагат, да  разбират, да оставят след себе си един по-добър свят…”.
За тези хора, бунтът срещу неизбежността ще бъде закон, прогнозира футурологът. А залог за добруването на всички ще бъде “общото благо, чието основно измерение е КОЛЕКТИВНИЯТ УМ”.
Напомням тези редове с надеждата колективният ум да ни води оттук нататък и не само на предстоящите избори. Вярвам, че това ще се случи не защото подценявам мощта на корупцията, алчността на псевдоикономическите субекти и слабостта на политиците, а заради фантастичната способност на идеи и хора да се срещат и свързват в името на благородни цели.
Безкрайно харесвам думите на един от най-умните хора на нашето време – канадският анализатор и писател Джон Ралстън Сол, който определя варварството така:
“То е нещо повече от физическо насилие. Погледнато по-дълбоко, то е покушение срещу самоувереността на индивида. В крайна сметка, именно увереността в собствените сили ни позволява да възприемем сложността и несигурността на реалността като нещо позитивно, така че да не се плашим от възможността за избор. За варварството може да се мисли като за насилие над осъзнаването на индивида като гражданин.…”
Надявам се, това осъзнаване да бъде нишката на Ариадна, а думите да бъдат нашия общ меч. Надявам се, че “нишката” заедно с думите ще помогнат на гражданите и ще дадат смелост на институциите, от които зависи да победим Минотавъра.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.