Андрей Ковачев: Пациентите са принудени да търсят помощ в чужбина

 

 

 

Проблемите на европейските пациенти, свързани с достъпа им до качествено здравеопазване, са мой приоритет от няколко години. Именно поради това избрах в настоящия мандат на Европейския парламент да работя в Комисията на Европейския парламент по околна среда, обществено здраве и безопасност на храните с акцент върху здравните неравенства.

 

 

 

Всеки от нас, който е търсил медицинска помощ в България за себе си или свой близък, може да сподели опит. За съжаление, по редица причини - ограничени финансови ресурси, недостатъчно реформирана система за управление на здравеопазването – предоставянето на медицинските услуги в България е свързано с много проблеми. Често пациентите са принудени да търсят помощ в други страни от ЕС, включително и за животоспасяващо лечение.

 

За никого не е тайна, че пациентите у нас срещат мнобройни трудности. Започва се от дългото чакане по опашки пред лекарските кабинети и трудният достъп до качествено здравеопазване въобще. За някои заболявания вече са разработени доста модерни лекарства и терапии, но те не стигат до българските лечебни заведения поради високата им цена. Затова страната ни е една от най-засегнатите по отношение на здравните неравенства в Европа. От това страдат най-вече хората с различни хронични заболявания, които имат постоянна нужда от терапия, а не могат да я получат.

 

Само в София има толкова болници, колкото в цяла Австрия, но там здравеопазването е на съвсем друго ниво. В нашите лечебни заведения апаратурата е остаряла, не се предприемат кой знае колко модерни методи за лечение и обслужването невинаги е на ниво. Затова трябва да се работи към оптимизиране на броя на болниците в страната и за подобряване на здравните услуги.

 

Съществен проблем е и миграцията на лекарите, който е особено осезаем у нас. Според статистиката всяка година 500-600 лекари напускат България, за да търсят по-добри условия на труд.

 

Страната ни е на последно място в Европейския съюз по лекарски заплати. У нас медиците преживяват с около 307 евро на месец. Докато възнагражденията във Великобритания, Германия и Франция например достигат 4 000 евро месечно.

 

В същото време заради ниските заплати и малкото възможности за професионално развитие, болниците в малките градове страдат от още по-голяма липса на лекари. Това принуждава малките държавни болници да затварят врати, а местните жители на тези населени места да пътуват, понякога с часове, за да получат медицинска помощ в най-близкия голям град.

 

 

Европейският съюз, и Европейският парламент в частност, нямат правомощия "да решат" проблема. Държавите-членки имат думата, когато става въпрос за техните здравни системи. ЕС може да действа в две посоки - да допълва усилията на националните правителства в преодоляването на проблема, както и да приема препоръки за необходими реформи в страните-членки в сферата на здравеопазването, например в рамките на т.нар. Европейски семестър.

 

Наскоро ЕП прие своя позиция по препоръките за 2014 г., в която бе записано и моето предложение страните-членки да поемат конкретни ангажименти, за да осигурят равен достъп на пациентите до медицински услуги с високо качество.

 

Здравеопазването е национален приоритет и първостепенна отговорност на националните правителства. Всеки трябва да има равен достъп до здравеопазване - профилактика, диагностика и лечение - независимо от финансовото положение, пола или националната си принадлежност. Този принцип е залегнал в Хартата на основните права на Европейския съюз, който европейските институции трябва да спазват в своите действия. Но общността няма правомощията да реши този общ за европейските граждани проблем.

 

Въпреки тези законодателни пречки, Европейската комисия е дала ясен знак за ангажимент, който европейските институции поемат спрямо проблемите на пациентите и защитата на техните права. Подобряването на ситуацията изисква най-напред да се знае в какво конкретно се изразяват неравенствата във всяка от страните-членки. Но пак казвам – всичко е в ръцете на отделните държави и те трябва да работят за подобряване на здравните услуги, без да разчитат някой да свърши тяхното задължение на по-високо равнище.