"Арабска пролет 2.0" започна, ще се ограничи ли до Алжир и Судан?

"Арабската пролет 2.0" вече е факт. Тази година народни протести доведоха до смяна на властта в цели две страни от Северна Африка.

Вълнения в Алжир предизвикаха оставката на тежко болния 82-годишен президент Абделазиз Бутефлика. Доскоро той се канеше да поведе борба за пети президентски мандат, но бе принуден да отстъпи пред възмутените народни маси. Гневът им бе разбираем - президентът на практика не бе се появявал публично още от предходната изборна кампания през 2014 г. Още тогава сред алжирците плъзна шегата: "Избери Бутефлика - жив или мъртъв!". Фактически през цялото време държавният лидер бе на лечение в Европа. Лекарите пускаха при него само членовете на семейството и постепенно четиримата братя на президента поеха всъщност управлението на страната, пише Александър Зотин, "Комерсант".

Демонтажът на тази чудата система не можа да спре вълненията. Защото за период от три месеца - до новите избори, президентският пост бе поверен на още един престарял съратник на Бутефлика, 77-годишния шеф на парламента. Кланът на Бутефлика активно се пазари с друга важна сила - армията, в опит да запази остатъците от властта. Но никой не знае как ще свърши това.

В полза на Бутефлика говори фактът, че той успя да приключи войната с радикалните ислямисти, взела през 90-те според някои оценки близо 200 хил. жертви (събитията послужиха за основа на френския игрален филм "За боговете и хората"). Все още има риск конфликтът да пламне отново, защото мнозина полеви командири на ислямистите сключваха сделки лично с Бутефлика.

"Арабската пролет 2.0" постигна успех и в друга северноафриканска страна - Судан. След тамошните вълнения, започнали през декември заради поскъпването на хляба, армията свали президента Омар Башир, издирван впрочем от Международния наказателен съд като обвинен в геноцид (военните вече заявиха, че няма да екстрадират бившия президент).

В случая със Судан трябва да признаем, че доминираха икономическите причини за протестите. Преобладаващото на Север арабско мюсюлманско малцинство дълго време води гражданска война срещу африканския християнско-анимистичен Юг. Конфронтацията, протичала с променливи успехи, взе милиони жертви и трая над 70 години (първата война започна, още преди Судан да стане независим през 1956 г.); в крайна сметка нещата приключиха с отцепване на Южен Судан през 2011 г. и разделяне на страната на две.

Именно разпадането й допринесе много за свалянето на Башир. Преди да се отцепи Южен Судан, основен източник на приходи бе петролът. Проблемът дойде оттам, че петрол бе открит на юг - макар и близо до арабскоезичните региони. Почти веднага след намирането на въглеводороди през 80-те тогавашният президент на Судан Джафар Нимейри реши да преначертае границите така, че находищата да попаднат в арабскоезичната провинция Кордофан. Това разпали наново гражданската война и накрая проектът му се провали. След 2011 г. огромното количество петролни находища се озоваха в земите на Южен Судан.

И през 2011 г. Судан неочаквано за себе си стана транзитьор на горива от съседната страна. Отпърво Хартум понечи "да спазари своята тръба" - поиска от Южен Судан почти половината от стойността на петрола, за да премине той по негова територия до морето. Южен Судан предложи 1 долар за барел и заплаши да изгради собствен петролопровод през Кения, заобикалящ Судан.

След серия скандали страните договориха компромисна цена - 8 до 10 долара за барел, но за Судан това означаваше край на "тучните години". Запасите малко по малко бяха изядени. Затова, щом спаднаха петролните доходи, правителството не успя да задържи курса на националната валута, което на свой ред засили поскъпването. Башир се осланяше на приятелските богати страни от Персийския залив, разчитайки на съществени заеми, но те май сметнаха фигурата му за политически "токсична". Вълненията се разрастваха и войската подкрепи протеста.

Какви са причините да сполучи, общо взето, "арабската пролет 2.0"? Защо въстаналите успяват да отстранят досегашната власт?

Важно е да изтъкнем най-малко три фактора, които бяха също тъй значими и през 2011 г.

Първо, демографския. В арабските страни се е формирал класически Youth Bulge (превес на мъжко младежко население). Войни, революции и терор избухват най-често в общества с непропорционално висок дял хора в "бунтарска" възраст - от 15 до 35 години. А идеологическите оправдания за насилието - религията, национализмът, са до голяма степен вторични. От 1900 г. до наши дни населението в ислямския свят е нараснало от 140 милиона на 1,5 милиарда души. Динамиката на прираста в другите региони от планетата далеч не бе тъй впечатляваща.

Основният демографски връх съвпадна с началото на 80-те. По време на първата петролна криза богатите страни от Залива получиха огромни пари от износ на петрол. Чрез благотворителни ислямски организации тези средства влязоха и в арабските страни, неразполагащи с ресурси. Петродоларите вдигнаха нивото на здравните грижи, рязко намаля ранната детска смъртност. Раждаемостта - по 5-7 деца на една жена, бе стандарт в региона открай време, но близо половината деца умираха, а от 80-те нататък взеха да оцеляват почти всички. От 2011 г. насам тези хора се вливат в протестните редици. При такава демография не работят никакви социални асансьори. В страните, където парите са малко, а безработни младежи колкото щеш, идва "арабска пролет 1.0", после и "арабска пролет 2.0".

Вторият фактор за успеха на вълненията е чисто технически. В класическия си труд "Стратегия на конфликта" прочутият американски политолог Томас Шелинг обръща внимание върху феномена "мълчалива координация": да знаеш как ще действа другата страна, ако няма възможност за връзка с нея. Например: двама приятели са пристигнали поотделно в непознат град, няма как да се свържат, но трябва да се видят. Какво да правят? Очевидното решение е да се срещнат на централния площад в 12.00. Има ли подобни "фокусни точки" в една или друга ситуация, значи има и "мълчалива координация".

На Запад потенциалните протестиращи нямат общоприета фокусна точка, която да кристализира вълненията без някакво предварително съгласуване - всичко трябва да се договаря, хората да убеждават свои привърженици, да избират място и време. В арабските страни обаче за всички е ясно кога и къде да започват протеста - в петък, след молитвата, край централната джамия в града. Не говорим специално за вълнения с религиозен подтекст, просто мястото и времето на срещата са очевидни.

Третият фактор. Макар и раздробен, арабският свят в голяма степен е взаимно зависим. Вълненията в една страна може да прелеят и в друга.

Много страни са усвоили умения за микромениджмънт на конфликтите си, включително с помощта на петродолари. Невинаги обаче успяват да се справят - 2019-а вече се очерта като "плодородна" година. И може би няма да се разминем само с Алжир и Судан.
 

/БТА/