Живот след Щази – как жертвите на агентите се справят в съвременния свят?

Годината е 1962. 14-годишната Реджина Херман е в класната си стая, когато трима мъже в сиви костюми прекъсват урока на класа по немски. Посочват нея и я молят да излезе от стаята.

Мъжете я информират, че баща й е считан за „враг на държавата“ и „капиталистически експлоататор“, тъй като имал свой собствен бизнес - държал фризьорски салон.

По старата система, казват й те, буржоа като нея щяла да получи образование в университет. Но вече не. Нямало да й позволят да ходи на училище в социалистическа Германия. Мечтите й да стане лекар били прекършени.

През следващите месеци, дори години, Херман имала чувството, че я следят. Мъжете вървели по петите й „като сенки“. В града й плъзнал слуха, че тя е Flittchen (лесно момиче). Докато работила в салона на баща си, клиентите от силния пол я докосвали или й правили неприлични коментари. На няколко пъти се опитват да я изнасилят.

Годината е 1989. Берлинската стена пада. Чак тогава Реджина Херман открива в архива на Щази файла под нейното име. Тайните служби на Германската демократична република инструктирали трима полицаи да я преследват в нощни клубове и барове.

"Знае се, че тя обича да танцува и харесва партньорите й да я канят на бара след това“, пишело в документите.

Годината е 2019. На 9 ноември Германия празнува 30 години от вдигането на Желязната завеса. А Реджина Херман е една от хилядите жертви на режима на ГДР, които няма да получат нито финансова, нито психическа подкрепа, тъй като дори и днес, службите в обединена Германия отричат скритите техники, които социалистическата държава използва, за да сплашва и държи в подчинение гражданите си.

Член 17-ти от договора за обединение на Източна и Западна Германия гласи, че всички жертви на режима ще получат „подходяща компенсация“. Но всеки път, когато Херман се опитвала да намери легален начин да получи това обезщетение, нейната молба била отхвърляна, защото нямало достатъчно доказателства. Дори във Франкфурт един от служителите я посъветвал да се премести отново на Изток, където бюрокрацията ще изпитва повече симпатия по случая.

Днес Реджина е на 72 години. Все още работи като рецепционистка в охранителна фирма, за да добави още малко средства към ниската си пенсия от 1073 евро.

„Не исках да моля за облаги. Винаги съм искала да се трудя по-здраво от колегите си, за да покажа, че мога“, казва Херман пред The Guardian.

Медицинско свидетелство от 2011 г. диагностицира Херман с пристрастяване към физическия труд. „Откакто излязох от тази класна стая, имах чувството, че трябва да докажа нещо”, обяснява тя.

В първите години политическите дисиденти са били притискани по официални канали.  Но след издигането на Берлинската стена държавата се опитва да изчисти имиджа си, като подписва няколко декларации за правата на човека. От този ден нататък действията срещу всички врагове на държавата, било то истински или въображаеми, трябва да става „безшумно“.

През 1976 г. директорът на Щази Ерих Милке създава каталог с методи за психически тормоз, наричан Zersetzung. Репутацията на враговете на държавата, според заповедите на Милке, трябвало да бъде съсипана, като се разпространяват „неверни факти“. За да унищожат своите жертви, агентите на Щази създавали „систематични професионални и социални разочарования“.

За новите поколения причините, поради които някой може да стане жертва на Zersetzung, са абсурдни.
За Агнет Голин било нужно само да носи сандали, скъсани дънки и да пътува на автостоп, за да бъде „враг на държавата“.

Да пътуваш на стоп било непростим акт на бунт срещу държава, която имала евтин транспорт и прекрасни магистрали. Единствените, които пътували на стоп, били рокерите, пънкарите и новите романтици. Според Щази тези групи от хора били внедрени от Западна Германия, за да подкопаят морала на Изтока.

Когато агентите видели 18-годишната Голин с „неправилната тълпа“, те съставили план как да изолират момичето от приятелите и семейството й и да осуетят стремежа й да стане библиотекар. Те я осъждат на 20 месеца затвор заради „обида на държавен орган“, след като „пияна е псувала мъж, вярвайки, че е шпионин“.

Днес 63-годишната жена работи като гид. Получава и 300 евро пенсия заради престоя си в затвора. Общо всеки месец тя прибира 1400 евро. Но се притеснява как ще оцелява, след като се пенсионира напълно.

Дори в обединена Германия бившите членове на Щази се радват на добри пенсии. Много от техните жертви обаче не могат да докажат на държавата, че е можело да имат по-добре платена работа, ако властите не ги бяха спрели.

"Всяко едно общество има този проблем – никой не иска да чуе историческите си жертви. Те искат обществата им да са съставени от здрави хора, а ние не сме здрави“, казва Голин.

Нов закон предвижда жертвите на Zersetzung да получат допълнителна помощ, както и еднократна сума от 1500 евро. Според Голин това може би ще подобри бъдещето й. Но според адвокатите не всички ще могат да се възползват от това.

„Щази не е било пълно с глупаци. Те са използвали стари сталински методи, с които да прикриват несправедливостите, които са вършили“, казват те. Те твърдят, че властите ще продължат да отхвърлят заявления, тъй като жертвите няма да успеят да докажат нищо.

Франк Метцинг, който имал добри оценки в училище и преследвал кариера на доктор, не получава правото да учи в университет заради... своята християнска вяра. Затова той се опитва да избяга от Източна Германия през 1983 година, скрит във влак от Прага до Нюрнберг. Хващат го и прекарва 16 месеца в затвора.

От 15 години Метцинг се издържа от инвалидна пенсия. От 2005 година насам се опитва легално да започне да получава пенсията за професията, която е изгубил заради държавата. Съдът обаче отхвърля постоянно молбите му. Те твърдят, че причината да не влезе в университет са били ограничените места.

Някои от жертвите на Щази са изправени пред друг кошмар – документите за техните случаи не са оцелели през последните дни на социалистическата държава.